The Bad
1. Условията, то е ясно. Не че не се изтрайва, но когато и без това си на ръба на силите си, можеш да спиш само седнала, не си яла нищо от седмица или две… леглата с матраци от изкуствена кожа, от които се будиш по осем пъти на нощ, плувнала в пот, ВИП стаята с колониите мухъл по тавана, общата баня за десет пациентки… абе, мила родна картинка… Разбира се, Токуда винаги е вариант. Леглото е с дистанционно, храната е дори вкусна, седалката на тоалетната се топли 😉 Срещу 600 лв. за три дни. Ахъм.
The Ugly
1. „Системата“, така наречената, която подлага пациентите си на нечовешки изпитания. Представете си, че се намирате в специализирана болница, защото бременните ги лекуват в такива. Обаче имате проблеми, които на пръв поглед изглеждат несвързани с бременността. И понеже болницата е специализирана, в нея работят само акушер-гинеколози. И анестезиолози. И акушерки. И дотам. Нефролог? Кардиолог? Прост интернист? Nada. Някой да ви види на ехограф? Ама разбира се, можем да видим бебето. Обаче ако някой трябва да види вашите бъбреци, разходете се, моля ви, през целия град и обратно до еди-къде-си, както сте си с отоците, контракциите и киселините. Резултатът? Ще повръщате в лехичките на Александровска болница.
2. Производно от горното + медийната истерия, че „всички лекари са убийци“ = никой не смее да поеме отговорност, или дори да ПОМИСЛИ върху казуса ви. При най-малкия намек за проблем, настъпва паника. Така нареченият колегиум (група лекари се събират, за да допринесат с опита и знанията си за професионална дискусия по заплетен случай и да излязат с „експертно становище“) се оказва сбор от паникьосани не-професионалисти, които след десетминутно съвещание учтиво ви молят да си потърсите друга болница, за да не им създавате неприятности. Следователно се паникьосвате и вие, семейството и приятелите ви, въпреки че сте лекар. Диагноза? Nada.
3. Производно от горните две – Токуда се оказва единствената МБАЛ (многопрофилна болница), в която могат да се погрижат за комплексните ви нужди. Срещу горепосочената сума, защото специализираната болница вече е изяла пътеката. Там ви казват, че сте на практика здрава и можете да си отидете вкъщи или да поостанете на хотел, ако ви влече. Не са съвсем прави, но все пак са по-близо до истината, че няма да умрете в близките няколко дни.
4. Тясната специализация ебава майката на медицинската компетентност. Аз мога и сама да си диагностицирам белодробния оток и да помоля някоя приятелка да ме преслуша, когато ми идва на свиждане, но пациентите по дефиниция рядко са лекари. Мога и да си намеря диагнозата за пет минути в уикито, ама не ми е работа, нали?
5. Патерналистичният подход в медицината. Drives. Me. Insane.
– Ти сега да дискутираш ли искаш или ме питаш за мнението ми? (Аха, да дискутирам искам. Нещо против?)
– Дръж се като пациент, сега не си лекар. (Тц. Не мога да престана да знам, каквото знам, и да мисля, само защото съм имала неблагоразумието да се превърна в пациент. Ако, впрочем, ми бяхте позволили да помисля малко, вероятно нямаше да вдигнем цяла София и половин България на ура.)
– Да ми влизат в стаята, без да се представят, да ми говорят на „ти“, да ми викат „мойто момиче“ и да ми натрапват личното си мнение какво следва да направя в моята ситуация, демек да си махна бебето, ‘що да се опитваме да го лекуваме като ще си направим друго, нали.
– И аз знам какво е да има казус, да не си виждал такова чудо никога в живота си, да си специализант, да имаш нужда да се обучаваш. Затова го разписвам онова листче, на което пише, ние сме база за обучение блабла. Ама знам как можеш да се обучаваш дискретно и с респект към страданието на пациентите. НЕ така: десетина+ непознати лекари в малка стаичка, пациентката току-що е научила, че бебето й е тежко болно.
– Гледай к’во нещо, аз такова никога не съм виждал.
– Аз съм виждала, ама беше умряло вече.
Yeah. Thanks.
6. Минаването на визитация „по листата“. Разбирам, че е празник и има трима дежурни за цялата болница. За какво ми назначавате изследвания, след като цял ден няма кой да ги види? Аз не мога да си представя така да си върша работата. Вие защо можете?
Еми, т’ва е. Струва ми се, че няма нужда от further commentary.