Мила на 1 :)

Цяла година мина (къде? кога?), а аз още не съм написала нищичко за/на Мила – каквато е и в целия ѝ блясък. Това, разбира се, е крайно несправедливо, но не е повод да ме раздира нощем чувство за вина, защото просто имам по-приятни неща за правене тогава, като да я гушкам и да ѝ душа гушката, което е една такава странна майчина дейност, за която твърде малко се говори😉 Освен това така разбираш кога последната баня е била преди има-няма десетина дни😉 Може би трябва да науча котката да я мие, вместо да ходи по нея нощем и да я буди😉

Но все пак миговете са кратки и толкова преходни, че където се изтърколи годината, там скоро ще иде и следващата, а децата най-добре онагледяват онази източна поговорка, че не можеш да влезеш в една и съща река два пъти. Мила е, mit Abstand, както казват германците, най-веселото, смешното, любвеобвилното, благото, милото бебе ЕВЪР. Каквото и да напиша, ще е тотален ъндърстейтмънт, и всеки Божи ден си завиждам, че имам късмета да живея с нея. Изобщо ние всички. Тя може да облагороди всеки, до когото се докосне. И всичко. Не знам как е разбрала, че споделянето  прави живота тройно по-сладък, и страшно държи да споделя всичко – от храната и четката си за зъби (да я използваме по-често, note to self), през играчките, книжките и носните си кърпички. Мълвата мълви, че има и друго бебе, което на една година умее да си духа носа, но аз не го познавам🙂 Мила си го духа, а после настоятелно предлага и ти да направиш същото, с нейната кърпичка, разбира се. Гушка се като професионалист, което означава, че те придърпва към себе си за дрехата (или косата) и после полягва върху теб, обгръща те с ръчички, и те тупа по гърба. И леко припява „Ооо-оо-о“. Мдам. Знае думи за мама, кака, тати и котката, но само понякога ги употребява целенасочено, а през останалото време всичко е най-често „кака“. Яде почти всичко, но по малко, за сметка на кърмата, която още е основна и по много. Маже и руши с апломб и удоволствие. Лази като хлебарка и използва всеки възможен миг, за да потегли, маниакално кискайки се, към котешката храна. Понеже от тоалетната вече опита, и не я влече. Когато нещо я радва, маха с ръце като възголемичко колибри, и се смее с глас. Обикновено го прави, когато вижда някого от семейството. Днес получи шарена играчка, на която така се зарадва, и започна да я гушка възторжено. Когато си тръгваме отнякъде или някой си тръгва от нас, дава целувки. Дебеличка е. Аз се шегувам, че компенсира кльощавостта на кака си. Толкова е мекичка и пухена, като бухнал козунак. Тежи ѝ дупето, безспорно. Едва наскоро се научи да се изправя, държейки се за мебелите, но още не пристъпва. Но всичко с времето си, разбира се. Второто ѝ име би могло да е Радост, или Озарение, или Разкошотия. I want to bottle her for 13 years from now. Има най-смешните изражения, и ги мени със скорост 10 в минута. Изобщо не мога да изредя всичките малки прелестни неща които е, а искам! Искам да ги впечатам в себе си и никога да не ги забравя, но ето, че вече съм забравила първото зъбче (има осем) или пъвото „мама“.

are u talking to me

Мило Миле, Милецо-пилецо, бебецо, Шомпелинче,

бъди здрава, бъди себе си. Светът е много по-добро място заради теб, о, наше безценно Буда-бебе.

Господ ни е на гости.

The story of Mila (4)

Оф, добре, де… има ме още🙂

Цяла година не мога да я напиша тази публикация, а може би просто не искам. Защото след целия ужас и шаш и паника и драма и емоции,

Мила най-после се роди жива и здрава

and that should have been that, нали?

Ама не, не бях калкулирала преживяването „неонатология“.

Българската неонатология, в която те овикват, когато:

– голямото ти дете иска да види бебето, за да се увери, че го има и е живо, а не като предния път;

– влезеш извън часовете за сведения;

– влезеш в часовете за сведения, но не е удобно;

– задаваш въпроси;

– направиш забележка, че в шишето има адаптирано мляко, а не изцедените от теб скъпоценни милилитри коластра;

– попиташ може ли да пипнеш бебето: „Вие в Педиатрията така ли давате на родителите да бъркат по кувьозите?!“

– попиташ може ли да кърмиш бебето, което видимо е съвсем окей – ?!?!

– попиташ може ли да си получиш бебето най-после: „Вие в Педиатрията така ли работите по желание на клиента?! Тук аз решавам за Вашето бебе, не Вие!“ и после тирадата продължава по коридора „Нахалници! Не ги е срам!“

и т.н.

mila 1

4 дни. 4 дни, в които я виждах по 20 минути. Ушите ѝ бяха прозрачни. Толкова беше нашвяткана с глюкоза, че когато ѝ даваха кърмата, дори не сучеше, и всичко ѝ изтичаше по брадичката във врата, А когато ѝ говорех, се опитваше да си отвори очите, но не можеше, и челото ѝ се бръчкаше много смешно от усилието. Ужас, мислех си аз, тя никога няма да засуче. Цедях, ревях и се карах с когото сваря.

Знам, че 4 дни са нищо в сравнение с преживяването на стотици майки на недоносени бебета. Нищичко. Обаче тогава ми се струваха като краят на света.

И точно след тирадата, че съм безсрамна нахалница, изведнъж – айде, вземай си я! Олеле, още помня как излетях оттам, да не би да са се объркали нещо и да не е било за моето бебе🙂 И сега обаче, какво да я правя? Спи непробудно. Не суче. Май изобщо не разбира, че сме заедно отново. Нищо де, първо да се нагушкаме🙂

nie s milaOще си спомням колко беше миниатюрна, как ми се събираше цялата в двете шепи на гърдите, Нищо общо с Голиат, когото отглеждаме сега😉

И. беше с нас, нейна е тази снимка. Личи ми, че това е всичко, което някога съм искала, евър, нали? Нахранихме я с шишето, спейки. Никога не съм смятала, че ще съм толкова щастлива да храня бебето си с шише. Тя изобщо не се събуди целия ден. Проспа и срещата с тати и кака, които, освен че бяха на седмото небе, се изпокараха кой да я държи и кой колко я е държал😉

first encounters 1 first encounters 2Тя беше бая жлътнала вече, както се вижда, и много приличаше на Петър. Ние се суетяхме около нея, но тя сякаш още не беше разбрала, че се е родила, и това си остана така още около месец. Беше още някак „отвъдна“… Стана време за спане и почнах да се чудя какво да я правя сега. Не исках да я оставям в креватчето, защото исках да съм сигурна, че диша (да, знам). Страх ме беше да я взема при мен, защото бях толкова изморена, че не знаех дали няма да ѝ направя нещо. В крайна сметка я взех🙂 На сутринта – изненада! Тя се събуди! Не може да бъде! Явно след като беше свършила глюкозата от системите, и вече не живееше на 30+ градуса в термолеглото, тя не беше чак толкова неспособна да прави необходимото за оцеляването си, а именно – да яде😉 Засука като шампион. Аз, кондиционирана от сестра ѝ, че бебетата ядат по час и половина през час и половина, се изумих от ефективността ѝ и първоначално отказах да повярвам, че това „недоносеното“ е в състояние да се наяде напълно делово за 20 минути, да се врътне и да откърти. С голямо нежелание им я дадох за задължителната сутрешна визитация.

Никога няма да мога да кажа на моето вярно племе от приятели колко им дължа за онези дни. Вероятно никога няма да мога да им го „върна“ в подобаващ размер. Те приеха Мила като „нашето“, а не като моето бебе. Вдигаха си телефоните, извършваха спешни доставки и бяха винаги на линия.

Никога няма да мога да се извиня достатъчно на М., която подминах в коридора като „малка гара“, защото тя беше с бебето си, а аз – не. Още се срамувам, като си спомня. Затова тук още веднъж – извинявай.

Никога няма да мога да се реванширам на П. за това, на което го подложих. Докато не ми каза: „Престани. Имаме бебе, и то е живо и здраво, а ти ме караш да се чувствам, сякаш сме го загубили пак.“ Тогава се съпикясах някакси.

Изобщо, хора, тая работа със самотните острови никак не става.

… to be continued…

Майката – митове и легенди. И щастливата истина.

Текстът е публикуван за пръв в списание „Жената днес“, бр. 04/14, заедно стекстовете на други яки майки – купете си го🙂

Дисклеймър 1: Пиша този текст с уговорката, че съм прекарала последните пет дни сама с двете деца и накрая се стигна до грозни сцени. Та, да не са заблудите, че се имам за някакъв особено успешен или “добър” родител. Не че не се старая, просто това е текуща битка. Обаче ако някой ме попита “каква майка си?”, няма и да се замисля и ще отговоря “щастлива”.

Рискувам да прозвуча самонадеяно или крайно нескромно. Обаче нали пледирам да си казваме винаги истината. А истината понякога е грозна и непопулярна, a друг път е прекрасна и непопулярна. Зависи колко контрастира със заобикалящата ни действителност.

Дисклеймър 2: Пиша този текст с уговорката, че намирам съзнателния избор да нямаш деца за напълно легитимен и достоен за уважение, точно колкото и този да имаш 1,2 или 15 деца. В никакъв случай не смятам, че майчинството или родителството е черешката на всяка торта. Брат ми, например, иска да спасява света, като не се репродуцира J Има едни такива…

За мен лично имането на деца винаги е било не толкова въпрос на “дали”, а на “кога” и на “наличните ми се струват недостатъчни, дали няма да може поне още едно”. Три седмици след раждането на настоящето бебе, което уж трябваше да е последно, започнах да обмислям логистиката по следващото.

Съвсем логично станах педиатър. Вече дори не мога да си представя да работя с възрастни хора.

Дисклеймър 3: Ако подозирате, че страдате от следродилна депресия, потърсете професионална помощ. Още днес. Не позволявайте на биохимията в мозъка ви да прецака началото на вероятно най-вълнуващата връзка с друго човешко същество в живота ви.

Дисклеймър 4: Пиша този текст с уговорката, че съм прясно остригана нула номер, след като голямата ми дъщеря донесе въшки. Това само по сабе си казва адски много за майчинството.

Напоследък покрай бебето отново много си общувам с млади майки. И ако нещо е белязало ранното майчинство, то това е изискването майката да е измъчена. Недоспала, с тъмни кръгове под очите, леко неадекватна, изнервена и “хормонална”, т.е. плачлива и емоционално неуравновесена, и неизменно тревожна. Нека да сме честни, хората така си представят младите майки, нали? Добрите млади майки, които правят всичко за децата си. Теорията, че колкото по-изтерзани сме, толкова повече си обичаме отрочетата, се предава като вирус по въздушно-капков път. И нали знаете, че когато има много силно очакване към нас, ние обикновено му отговаряме – при това не особено съзнателно. Най-голямото наказание на конформиста е конформизмът му. Но излизането от клишето е дискомфортно и се наказва с явно презрение.

Друг неизменен атрибут на младото майчинство са орляците баби-помагачки, всяка със своята характеропатия и схващания за правилното отглеждане на безценното внуче – с давност поне (!) трийсет години. Бабите-помагачки се схващат като “необходимото” зло, защото младата майка е по презумпция некомпетентна за отглеждането на собственото си дете, особено ако е първо. И ако няма кой да бди зорко над всеки нейн ход, вероятно ще го убие по невнимание или поне ще му нанесе тежки и непоправими телесни повреди. Затова бабите се заселват за неопределен период от време в дома на младите родители, а техен най-основен прерогатив е къпането на бебето всяка вечер. Понеже младата майка ще го изтърве във ваната, естествено. Или ще му полее вода в очите.

На мен пък ми става криво, че ранното майчинство има толкова кофти репутация. А никой не ми вярва, че не е задължително да е така. “Колежките” ме подозират, че се фукам каква добра майка съм. Или че са ми “лесни” децата, разбирай – за разлика от техните, които са взискателни и трудни за отглеждане. Гледат ме странно как съм омотана със слинга, ежедневно поне един добронамерен гражданин (по-често гражданка) ме пита дали няма да си задуша бебето така, а когато веднъж се появих с количката в парка, всички бяха крайно изумени, защото подозирали, че нямам (пари за) количка J Нищо, че тя беше пълна със зарзават, а бебето пак си дремеше маймунски на гърдите ми.

В света на младите майки да НЕ си недоспала и леко кисела заради това, че никой не ти помага, или ти помагат, ама не по правилния начин; как си изгладила три планини с бебешки дрехи, стерилизирала си днес осем пъти шишетата, но в два часа на обяд още не си пила кафе – е углавно престъпление. Много е кофти да си отпочинала, добре кафеинизирана и видимо щастлива от статута си. Това означава, че останалите някак са се минали, докато се мъчат по цели нощи да накарат бебето да спи в собствения си креват, а то се буди на равни интервали от 1 час и 20 минути, за да иска мляко, което не получава, защото трябва да прави нощна пауза. А ти си минала тънко, прибирайки бебето при себе си и кърмейки фрийстайл. Ясно е, че не спазваш правилата, иначе и ти щеше да си ходещо зомби.

И са прави – щастливото майчинство е мързеливо. То е животът на най-малкото съпротивление. То е разточителен хедонизъм. If mama ain’t happy ain’t nobody happy е домашната максима на успеха. А за да е хепи мама, сме жертвали съблюдаването на нормите. Гладене и стерилизация са непознати понятия. И да ви кажа, всички сме живи и здрави. Бебето кантар не е виждало. (Е, преувеличавам. Веднъж месечно си организираме залагания колко е наддало.) Собственото си легло не е помирисвало. Нощем суче като за световно, но в повечето случаи аз съм в безсъзнание по това време. Повече от три минути бебешки рев не се толерира. Това е жизненоважно за психическото ми оцеляване.

Аз съм майката, на която всички вещаят погром. Ти ще видиш, казват ми правилните майки, ще спи при вас до първи клас. Ще се кърми до бала. Ще стане несамостоятелна. Като стане десет кила, как ще я носиш?… Това е просто една отложена във времето агония. Няма начин да не те застигне. Майчинството по дефиниция е велика саможертва. Ако не ти личи, че се мъчиш, значи има нещо гнило в цялата тази работа. Никаква майка не си.

Ранното майчинство носи и друга стигма, която рядко някой подлага на съмнение. Родителите, но особено майките, по подразбиране минават в една друга категория хора, които, макар и да заслужават симпатия и често съжаление, вече не стават за нищо. Те са трагично приковани към и обсебени от децата си. Общественото клише изисква темите ти за разговор да се свият до пюретата и съдържанието на памперсите. И както става с повечето клишета, ако не се противопостави решително и съзнателно, човек някак неусетно се оставя да бъде въвлечен в него.

Трябваше ми известно време да кондиционирам собствените си приятели и да ги накарам да повярват, че има начин да бъдеш пълноценно майка и въпреки това да не бъдеш само майка. С времето се научиха, че мога да водя екзистенциални разговори (когато се налага) и с висящи по мен деца. Че не съм внезапно оглупяла, и ако са склонни да си пият бирата на пейка в парка вместо в кръчмата, всъщност все още имаме какво да си кажем.

… дори повече. Защото майчинството развива невидими сетива. Ако можеш да различиш (поне) осем вида бебешки рев (и да го утешиш), най-вероятно и разбирането ти за човешките преживявания по принцип е претърпяло стремглава еволюция. Изведнъж всичко е много по-нюансирано, а реакциите ти – много по-адекватни. Бебето, със своята безпомощност и нужда от постоянни грижи, те е измъкнало от състоянието на задълбочено (но безплодно) взиране в собствения ти пъп и те е закотвило здраво в настоящето. Сетивата ти са будни. Възприятието – остро и фокусирано. Реакциите – добре премерени. Everybody benefits.

Няма да си кривя душата и да твърдя, че не се размазвам от кеф от беззъби бебешки усмивки, и че не съм готова да се направя на маймуна, за да ги получа. Че не прекарвам часове да мириша главата на бебето и дни, в които двете почти не напускаме леглото. Че не дебна с трепетно очакване всяко новопоявило се умение или разширяване на репертоара от “ау”, “ео” и “агууу”. Че не се умилявам от вида на спящо бебе и не ходя да го ръчкам, за да проверя диша ли. Че не си изпускам нервите по голямото дете (по което едно време се прехласвах по същия начин), и после не съжалявам и не свръхкомпенсирам със сладолед и твърде много телевизия. Или че не ми е жал за прекрасната ми коса. Напротив. Родителските ми грехове са неизброими. Някои “жертви” са неизбежни. В някои клишета съм нагазила до шия. Но пък страшно ми отива да съм гологлава. Бъдете хедонисти, хора, животът е твърде кратък за всичко останало.

The story of Мила (3)

Та, значи, идва заветният ден. Аз цяла нощ съм я ръчкала, сакън да не й стане нещо на финала. С приятелката ми М. ще раждаме заедно, което си е бонус – да знаеш, че някъде наоколо наблизо има сродна душа. Д-р Най-Прекрасна е на работа след 14 ч., така че по-рано от това няма да започнем. И започва голямото чакане. И големият глад, ебаси. Поръчала съм П. за 11, някъде към 14 най-после ме свалят в предродилна. Единственото ми желание за това раждане, където нищо не върви по план, е да не ме разделят с бебето. За целта имаме сложен план, ненарушаващ, но леко заобикалящ болничните правила. Ако имах достатъчно мозък, бих се сетила да не разчитам много на това, но аз, естествено, съм се вкопчила в него „на живот и смърт“. С М. сме заедно в предродилна, тя е там вече от час. Включват ни системи, правят ни тестове за алергии, на мен ми текат водите, сякаш бебето иска да каже „ама айде, крайно време е да се раждам вече, ще видите сега като остана съвсем на сухо“. Аз нервнича, защото не съм видяла още д-р С. и защото апаратът за тонове не се чува и минутка по минутка надничам да видя, отчита ли нещо изобщо. По едно време решавам да се обадя на П. и оттук всичко тръгва downhill. ‘Щото великият план, дето така съм се вкопчила в него, еми няма да го бъде. Понеже някой е по ВИП-пациент от мене. Което означава, че ще ме тикнат в реанимацията и ще ми вземат бебето. Тъкмо, когато М. тръгва към операционната, аз започвам да рева, сякаш се свършва светът. Идва д-р С. и малко ми се кара, обаче аз не мога да й обясня, че не ми е зорът за ВИП-стаята, а че си искам бебето. С мен. През цялото време. Не искам да го давам на никого и не мога да понеса да съм разделена с него дори половин минута. Тя май не ме разбира… но се опитва да направи нещо за ограничаване на щетите, защото има опасност да наводня операционната, да стане късо и всички да умрем от токов удар. Разбираме се нещо, уж, аз виждам, че няма какво да се направи, и се опитвам да свикна с мисълта за злощастната си съдба. Отново, ако имах малко мозък, щях да осъзная, че никой няма да ми остави бебето, стояло 16 дни без води; че никой български неонатолог няма да се съгласи да му влива антибиотиците в моята стая и да ми го даде за кърмене и гушкане. Аз обаче толкова акъл нямам. И може би по-добре. Чувам Лимон, астралния близнак на Мила, да изплаква в операционната в края на коридора. Рева още малко по телефона на П., който чака отпред заедно с Голямата Мила. Д-р С. идва да ме нагледа, докато чистят залата, всичко е минало добре с М.

Идва анестезиологът. Помага ми да стана, прибира ми телефона в неговия джоб и ме отвежда в операционната. Аз мислех, че в тази държава има само един анестезиолог, комуто бих се доверила, но сега откривам, че има и втори. Обяснява кротко какво да направя, и докато се усетя, вече ми е боднал упойката. Помага ми да се обърна и ми говори през цялото време. Предвижда всяко неразположение и бързо го контрира, така че се чувствам комфортно и в сигурни ръце. По едно време казва, „те започнаха вече“ и аз се опулвам. Нищо не съм усетила. Оттам нататък до раждането на Мила минават само няколко минути. Казвам на д-р С., нали няма да я порежеш? Обикновено не говоря на лекарите си на „ти“, но тя е изключение, тя не ми е точно само лекар, тя е човекът, който държа в ръцете си Мери, и е редно сега да поеме и Мила. we’ve come full circle. Нали няма да я порежеш? Тя се смее. Обаче аз се тревожа, че бебето няма омекотителна водна възглавница и скалпелът ще мине твърде близо до телцето му. Обещава, че няма да я пореже. В един момент се чува проглушителен рев, анестезиологът ми показва часовника си, на който с големи цифри свети 16:17 ч. (поне децата ми никога няма да се чудят в колко точно часа са родени, ако искат да си направят хороскоп), а над паравана ми показват нещо врещящо и синьо-лилаво, което тутакси в полет ми напикава лицето. Всичко това се случва на практика едновременно и всички се смеем. Тя е тук. Тя врещи и пишка, значи най-важното е наред. Добре дошла, Мила! После д-р С. казва, че наистина е останала съвсем без вода и едвам я е обелила от ципите, а тя още вътре се е опитвала да диша. Надявам се, че няма дълго да ни се сърди за внезапното изтръгване от рая, но наистина нямахме вече накъде да чакаме. Чувам я как плаче някъде надолу по коридора, докато неонатолозите я оправят. Носят ми я увита като пашкул и вече не толкова сърдита, допират ми я до бузата и ме оставят да я целуна, да й поговоря и да я помириша. Добре дошло, малко бебе, шепна й. Здравей, аз съм мама. Много те обичам.

Събуди се.

… to be continued…

The story of Мила (2)

Та, в началото на декември още нямах багаж за болницата, нито дрехи за изписване на бебето, нито помпа за кърма, нито пелени, нито…🙂 Абе, нищо нямахме. И ремонтът течеше с пълна сила.

33+4 г.с. На 03.12. през нощта се събудих с мокро на чаршафа. Ама малко мокро. Веднага си помислих, че са води, но пък с Мишката бяхме ходили с фалшива тревога в болницата. та можеше и да не са води. Казах на П., пък той каза: „Да бе, глупости🙂 Заминавам за Варна в командировка.“🙂 Е, сигурно, ако се бях тръшнала и бях настоявала, щеше да остане. Ама пък ако се беше оказало фалшива тревога… хм… И така, в 6 часа сутринта той замина, а аз малко по-късно вдигнах Мишката за градина. Обаче… абе, мокро, мама му стара! И като започна едно суетене, сега какво да правя… обадих се на д-р С., тя каза да ида да види. Ама Мишката какво да я правя? Да я дам на Д. да я води на градина? Да я дам на майка ми да я държи вкъщи? Мишката се усети, че нещо става, и като ревна… Понеже нейните асоциации с болницата са миналогодишни – че майка ти изчезва на това непознато, страшно място, и после сестра ти умира… who can blame her? Та, плевенска трагедия. Взе я баба й накрая, аз си теглих един душ и си викнах такси за болницата. За всеки случай мушнах една нощница в торбичката, ама нито чехли, нито зарядно, нито четка за зъби… нищо🙂

В болницата се наложи да почакам доста д-р С. да излезе от операция. М. само питаше по телефона „Мамо, кога ще си дойдеш?“ Стана обяд. П. се обади, че са пристигнали във Варна. Д-р С. дойде. Направихме проба за околоплодни води с бром-тимол… и… just the faintest trace of green… зелено става, когато са води. даже се шегувахме, че съм си научила урока. Уж за всеки случай да видим с ехографа… опааа! Оставаш тука. А?! Fuck. Shit. Сметки без кръчмаря, нали разбирате. И като ревнах. Тя вика, сега защо плачеш, всичко е наред. Ще пазим бебето още малко, да порасне, да му направим профилактика на белия дроб и ще го раждаме. Аз – рев. Ама нали няма да го изпуснем и това бебе? Тя – ти луда ли си? Как ще го изпуснем? Много си е добре детето, даже върви голямо, хич никакви притеснения нямам за него. Успокоих се криво-ляво, отидох да си усна документите за хоспитализация. Обаждам се на П. и му казвам, ти хубаво си във Варна, ама сега бъди така добър да се върнеш. То да се чудиш да плачеш ли, да се смееш ли. Купих си бързо разни неща от магазинчето срещу болницата, написаха ми документите и ме качиха в Патологията. Там, дето почина Мери. Води ме една санитарка към стаята, ама същата стая. Направо излетях на заден ход: „Аз тука няма да лежа.“ Ама защо? Защото тука ми умря бебето. А, добре. Намериха ми набързо друго легло в съседната стая. През това време говорп по телефона. Мишката – нещастна. Петър – шаш и паника, ще си идва със самолет от Варна😉 Отрядът за бързо реагиране – слава на Бога за отряда за бързо реагиране! Г. веднага направи списък – зарядно, хавлия, чехли, четка за зъби и т.н. No questions asked.

И така… изследвания, бодене, всичко отначало. Гумираният матрак, на който е предизвикателство да спиш, без да се събудиш, плувнала в пот. Мръсножълтите чаршафи, които непрекъснато се свличат и карат леглото ти да изглежда ужасно. Прозорците, които не бива да се отварят, сакън да не настине някой. Парното, което е винаги на макс, и не се регулира. Голямо дежа-вю беше, обаче този път имах добро усещане и някак се примирих. Г. ми донесе нещата, поговорихме си. П. се обади, че е кацнал и се прибира при детето… Мила се обаждаше отвътре. И така, we settled in for the night.

+++

На другата сутрин – визитация без д-р С. Айде да го вадим това бебе, ще получиш инфекция. К’во?! Няма начин. Бебето остава вътре. Ама, сакън, ще получиш инфекция, ще го деформираш. Ми аз нали затова съм тука, да не получа инфекция. Ей, педиатрите сте най-ужасните пациентки. Умират ви бебетата, защото ги заразявате с неща. Gee, thanx, ей т’ва исках да чуя…

+++

И после – болничната рутина – тонове, изследвания, визитация, чакане на гостите в часовете за свиждане, гости, тонове, инжекции, мазни банички, ориз с пиле, пиле с картофи, боб с наденица (!), ориз със зеле, парче сирене в пликче и филия хляб, тонове, изследвания, визитация, нападение, отбрана…

Направих си съпорт-група във ФБ. „Племето“. Bringing Мила home. Ей, що мрънкане отнесе това мило племе. Кой каква глупост казал, кой ми забравил изследванията, кой ме погледнал накриво. И поръчки. Когато физически не можеш да се придвижваш в пространството, някой трябва да го прави вместо теб. Хубаво е за тази цел да имаш племе от най-прекрасни хора🙂, които да те обичат. И ти да ги обичаш. И най-добре се получава, ако всички се заобичат помежду си.

Д-р С. каза, че ако пия кокосово мляко, ще се увеличат водите на Мила. Не ме питайте за механизма на действие, през втората световна война са го използвали за плазма-експандър. Мигом племето изкупи всичкото кокосово мляко в София.

П., горкият, ще не ще мина в overdrive. Пое изцяло Мишката, което си е предизвикателство, но не искахме да има чувството, че я подхвърляме насам-натам. Всеки ден идваха да ме видят (освен в дните за балет), а това са около 6 часа дневно в градския транспорт за него. М. на градина, той на работа – после обратно в Младост – после при мен и пак обратно вкъщи. Открих ползата от скайп-а, за да я гледам сутрин как се облича за градина и да ме пита, чорлава и сънена, гащите ми натака ли са? и да си казваме „лека нощ“ вечер. Изобщо, целта беше да направим всичко това колкото се може по-малко травматично за нея. Тя скоро разбра, че нещата са под контрол и се успокои. 

Изображение

И така, минаваха дните. Не можех да спя. Нощем се будех да бутам Мила, защото ме беше страх, че ще й стане нещо, докато спя, и аз няма да разбера. (Е, то не може съвсем без никаква лудост, нали?) Изгледах всички епизоди на Lie to me на конвейр (стигнаха ми точно до деня на раждането :)) Чакахме. Пишех пространни списъци със задачи за къщата и бебето. None of that got done really, но нали имах чувството, че нещата са под контрол. Коремът ми ставаше ту голям, ту малък, в зависимост от това колко води имаше Мила. Те си течаха. Д-р С. каза, че в Англия е практика да се държи бебе с изтекли води, ако няма инфекция, за да се добута до гестационна зрялост. Аз й имах 1000% доверие. Писах план за раждане. Ще умрете от смях, none of that got done, either.

В средата на всичко това, д-р С. замина. За 5 дни. Разбрахме се Мила да се роди в деня, след като се върне. 19. декември. And much insanity ensued. Защото, останало без нейното успокоително присъствие, въображението ми тотално превъртя. Последните три от тези пет дни бяха адът. Денонощно си представях какво може да се случи и тормозех Мила, когато спеше, за да усещам, че се движи. Сигурна съм, че ще ми го върне тъпкано, де🙂 Опитвах се да предвидя всички възможни сценарии и да съм готова „за всеки случай“, но се оказа, че въпреки предвиждането, не успях да направя нищо, за да ги предотвратя…

+++

Още когато разбрахме, че терминът й е 16. януари, започнах да се чудя как така ще живея с дете Козирог – не, нямам нищо против Козирозите принципно, а и с годините доста се сприятелих със Сатурн-а си, но не се „виждах“ като майка на дъщеря Козирог. Тогава ми изтекоха водите и стана ясно, че няма да можем да я задържим повече и ще се роди Стрелец🙂 По ирония на съдбата или чиста случайност, но всички жени в тази къща сме огнени знаци – аз съм Овен, Михаела е лъв, Мила е Стрелец, а Мери трябваше да е Лъв, но се роди Овен. Сега имаме един завършен огнен триъгълник и въздухарски татко, за да поддържа огъня😉

+++

И накрая, „любимият“ ми анекдот от болничната действителност:

Аз: Извинете, защо ми правите мускулната инжекция с жълта игла?

(жълтите игли са предназначени за изтегляне на лекарства в спринцовката и са доста дебели. мускулните игли са тънки и черни.)

Акушерката: На това дебело дупе как да ви я направя с черна игла?!

Oh. Really?

… to be continued…

The story of Мила (1)

Трябва да разкажа тази история, докато бебето, което спи до мен на дивана под дъждовните звуци от ютюб, все още remotely прилича на онова, което живееше в тялото ми допреди малко повече от месец. Преди да е напълно заличено от своята „сегашност„, и аз да съм напълно всмукана в нея, забравяйки… Защото майките, освен за да хранят и прегръщат, да се карат, да си изпускат нервите и да се извиняват, да се тормозят, че не са „достатъчно добри“ и непрекъснато да се опитват да изкупуват греховете си… та, майките са и за да помнят. Даже основно, за да помнят. Онова, което ние забравяме. Началото. Как е започнало всичко. Как сме станали „себе си“.

Историята на Мила… започва, разбира се, с историята на Мери. всички знаем, че това е така, и няма никакъв смисъл да се преструваме, че не е. Как точно ще осмислим, че ако беше Мери, Мила нямаше да е, и за да бъде Мила, Мери не е… това е съвсем друг въпрос. Дали изобщо може да бъде осмислено. Или трябва просто да бъде прието като едно от „нещата от живота“. И толкоз. И все пак, сигурно ще се връщам към това отново и отново, уверявайки Мила, че тя не е, за да замести сестра си; уверявайки Мери, че не може да бъде заместена…

Някога някъде бях казала, че си давам една година. Една година за какво? Може би за официален траур като при евреите. Може би една година, за да бъда майка на Мери, сякаш е жива. Сякаш е истинско бебе, което живее с нас и има нужда от грижите и вниманието ми, за да извърви пътя от съвсем беззащитно създание до малко дете. Може би тази трансформация трябваше да се случи, но не с Мери, която завинаги ще си остане просто идея за дете, а с мен… Както и да е, бях написала някога някъде, че си давам една година. Така ми се струваше правилно. It felt right. Да й дам пространство и време, да не се впускам веднага в изтласкването на скръбта, да не се правим, че не е била, да не я заместваме. Да издържим на най-унищожителното нещо, което ни се беше случвало до този момент.

Но като съм го писала онова нещо, едва ли съм имала предвид, че ще забременея точно от цикъла, който започна на първия рожден ден на Мери. На 12. април. Дори не сме го планирали. Дори имаше толкова много неща, заради които не беше удачно да забременявам точно тогава. Обаче на, ето. В 3 г.с. и 4 дни си направих тест – отрицателен беше. Ама мене ме глождеше нещо, и като се прибрах от работа на следващия ден, наравих нещо, което не се прави – извадих теста от кошчето и пак го погледнах – беше се появила бледа втора черта. Веднага си направих още един и този път втората черта се появи веднага, макар и все още бледа. Снимах го. Пратих снимката на П. And so it began…

***

В началото бях… доста луда🙂 Носех си теста със себе си и го тиках под носа на всеки г/д благонадежден приятел, но от друга страна пазех тайна😉 Много хора разбраха за Мила, чак когато Мила се роди🙂 Върнахме се, разбира се, при небезизвестната д-р С. Изобщо без нея това беше немислимо. Доста дълго смятах да разпъна палатка в двора на медицинския център, защото само като я видех, всичко ми минаваше. Д-р С. не беше забравила. От първия преглед всеки път си тръгвах с фотодосие на бебето. Нито веднъж не пропусна да ми даде снимки, а от бременността с Мери така и нямам нито една. Нито веднъж не се държа сякаш нищо не е било… С нея се чувствах сигурна, доколкото това изобщо беше възможно. В четвърта седмица имаше плоден сак. В шеста – сърдечна дейност. В десета започнах да шпионирам бебето с доплер. За феталната морфология подранихме с три часа и половина. I was a wreck. Седяхме в една пицария и си казахме, какво толкова, каквото и да е, ще си родим бебето. После Е. дойде да седи с мен пред кабинета. Закъсняхме с още два часа. Едвам бях жива, като влязох. Д-р С. каза, че бебето е добре и 75% момиче. Странно, аз мислех за момче. Даже синьо боди му бях купила, на него пише „Being handsome is my job“. И име имахме. С „М“, естествено. Изписа ни антибиотик за уреаплазма, който трябваше да внесем от Германия. Прати ни на море. Отидохме на Арапя. Подейства ми ужасно освобождаващо да знам, че сме на 75 км от най-близкото място с болница (Бургас), и че дори и да стане нещо, в тази болница едва ли ще могат да ни помогнат. Казах си, нещата не зависят от мен и за пръв път осъзнах, че в това може да има свобода. В петнайста седмица д-р С. каза, че всичко изглежда наред и можем да дишаме. И е момиче. Definitely момиче. Дефинитли Мила. Дните ми минаваха на дивана вкъщи, гледайки немски готварски предавания. И чат-пат по протестите. В двайсeт и първа видяхме, че прилича на баща си.

Изображение

Някъде по това време започнах да се свързвам с бебето. С възможността за бебе, take home baby. Някъде по това време подсъзнателно съм решила да приема, че всичко се случва и гаранции за нищо няма, но че страховете ми няма да могат да предотвратят още една загуба, а само да ми скапят преживяването. И изглежда съм решила да подходя по-дзен към нещата, ама това го разбрах чак по-късно. Изведнъж ежедневието ми от висене по дивана се превърна във вихрушка от най-различни неща. Михаела стана на 5. Отидохме на Роджър Уотърс. Появи се един нов проект, който обзе съзнанието ми. Говорих за Мери на акушерките във Велико Търново. Открихме изложбата „1300 грама“. Говорих по радиото. Снимаха ме за телевизията. Започнахме ремонт. Окашоних цялата къща. Насред лудницата осиновихме още едно коте. Черно, казва се Марта. Коремът ми растеше. Бебето вътре, което усещах от 15-а седмица, растеше. Вървеше голямшко, даже, поне спрямо сестра си. Е, добре, мислех си, с тези темпове ще се роди 3300-3500, може би този път няма да е дребосъче. Нощем ужасно услужливо се помръдваше всеки път, щом се събудех, сякаш да ми каже тук съм, можеш да спиш спокойно. Отказвах да й купя или приготвя каквото и да е било. Казвах си, има време. Нямах никакво намерение да раждам преди средата на януари. Багаж за болницата ли? После. Сега боядисвам😉

Изображение

… to be continued…

Какво се случва, когато отидеш на работа и оставиш детето си при whoever is available and willing to take your spoiled brat

Онази вечер се оказахме сами с Мишката. Което е чудесно, ако не беше фактът, че аз трябваше да отида на нощно дежурство, а работното ми място не предлага overnight хотел за децата на персонала :))) (Моето, за разлика от децата на колегите, обича да ходи там, защото го черпят с шоколад, а не го бодат с игли.)

Long story short, една приятелка я взе и то с радост, или поне така ми се стори😉

Аз бях порядъчно притеснена, не само защото детето от край време спи единствено в собствения си креват или място, което макар и временно възприема като „собствено“, но и защото детето е с… ъм, особен характер🙂 (Честно казано, аз не бих искала да съм нея, струва ми се ужасно изморително.) So this is what happened:

Аз: Как сте?

И.: Вечеряме паста в ресторанта в мола.

Аз: Хахахаха. Тя вечеря ли или обикаля масите? :)))

И.:

Изображение

Аз: хахахахаха, I think I just died.

И.: Що бе, ако знаеш как сме се забавлявали : )))

Аз: Ооооо, предполагам. Всъщност супер ме изкефихте. Спи ли?

И.: Не, рисува и бърбори. Не е млъкнала да ми разказваживота си и този на околните й. Половината неща не ги чувам, ама и не е нужно. Правя се че слушам а тя е много спокойна. Разбираме се перфектно.

[…]

Ние с М ядохме вегетарианска паста. Tя пита какво е паста. Aз й обясних, че е спагети и макарони, ама италианците им викат паста. Aма не е паста за зъби. Викаше „Веднага! веднага! веднага!“за сокче. Аз й казвам че сервитьорката може да се уплаши от това „веднага“ и да й каже „извинете ще ми донесете ли сокчето?“и й намигам дай да не плашим сервитьорката.

После репетирахме „благодаря“ : )), ама като фън. Как казва „благодаря“ Патето Яки, после как го казва един голям мъж с огромно шкембес басов глас, после как казва благодаря глезената принцеса с чадърчето;)и после как го казва Михаела : )))малко да я диференцирам от образа на принцесата.

Хубавото е, че хапна. Изяде 3-4 листа спанак от салатата, обяви че не обича домати, после яде от лазанята – дето е паста. Оставих я сама да си я нареже и да я разрови хубаво, ама хапна чат пат. После бисквитена торта с топка сладолед, от тях съвсем малко хапна3 лъжички сладолед и 2 хапки торта. Обаче после й взех кроасанчета от пекарната пред Карфур. В Карфур ходихме за сокче и вафли. Те затваряха вече, че беше към 10, и М. ме дърпа, че затваряли, вика „слушай, казват“и хората на касата й се радват : )))тя и сервитьорката й се радваше : ))) и аз, и аз : )))

Иначе снимката с чадърчето я направих като начин да я измъкна от магазина. Искаше роклята, естествено. „Дай да я купим, да купим, да купим…“ Нямам пари, й викам. „Ами да я запазим.“ Добре ще ти я подаря за рождения ден. „Ама дотогава няма да има, ще свършат.“ А, аз ще кажа да я пазят. „Ама дай да я купим.“

И ми хрумва блестящата идея да й предложа снимка. Тогава се съгласи да я остави :))) Иначе голямо контене падна, обикаляме ои коментираме дрехите кои стават и кои не. Тя хваща некво рокле, поглежда критично и вика – „не става“:)) и „момчешките“ дрехи минахме даже :)))кое става и кое не става. Тя води журито, ама има вкус, признавам.

И да ти кажа много е внимателна с мене. Не се уморява да ми повтори, ако не я разбирам. Пак ме разпита защо не чувам и какво е станало и на колко години съм била. Като й четях книжката, ми вика „така не ти е удобно, сложи я иначе да не ти е високо ръката„, и ми показва как. Много грижовна : ))

Аз: Ех, блазе ти.

И.: Обаче по едно време вкъщи скачахме като маймуни. Мисля, че щото аз я надскачах, и тя се кефи, че аз повече се маймуня от нея : )))

Аз: Пък аз съм сдухана скучна майка.

И.: Ама Мишката е много интензивна. Всичко си е баланс. Ти си по-мекичка и по-нежна.

Ооо, тя говореше за тебе. Понеже има едно мече тука, на А. е. М. иска да й го подаря. (да бе, понеже си няма 100 мечета.) Аз й викам, че е на А. и тя като си дойде, ако види, че го няма, ще й стане тъжно. М пита защо го е оставила тук, аз викам, ами за да не ми е мъчно за нея и да го гушкам като я няма,и тя гледа нейното онова, дето донесохме, и вика „трябва да го дам на мама, като е в болницата,да го гушка, като й стане мъчно за мене.“

: )))

Изображение

I have the kindest of friends

Когато помолих приятелите си да не ми честитят рождения ден, I did so with much trepidation.

Притеснявах се от одосадените, които щяха да кажат:

… още ли не ти е минало…

Притеснявах се от разтревожените, които щяха да кажат:

ОЩЕ ли не ти е минало?

Притеснявах се от онези, които щяха да ме обвинят, че хем твърдя, че не искам внимание, хем по този начин се бутам баш в центъра на вниманието, защото на кого чак толкова му пука за рождения ми ден и сигурно 2/3 от хората, на които съм навряла онзи пост в очите, изобщо нямаше да се сетят да ми се обадят.

Притеснявах се, че някой ще фрийк-не и ще реши, че съм в дълбока депресия и имам нужда да бъда спасявана.

Притеснявах се, че някой ще реши, че пак съм егати драма куийн.

Притеснявах се, че всички ще са прави.

(… дори да са нищо повече от гласове в главата ми…)

Обаче повече от всичко цяла седмица се притеснявах от Голямата Принуда на Празника. Дето трябва да си чиърфул и тенкфул, даже и изобщо да не ти е такова. Просто изпитвах паника от приближаването на деня, сякаш някакви стени се затваряха около мен. И си казах, ти защо си губиш времето вече пет години да се влачиш на психодрама, ако едно елементарно нещо не си научила?

От какво имаш нужда сега?

Те нещата там се научават бавно. От какво имаш нужда? Как си сега? Какво чувстваш към някого?

Минават години.

Ама по някое време нещо ти проблясва.

И го изнасяш от сигурното пространство на групата, пльосваш го в средата на живия си живот и си казваш, айде пък да пробваме.

Имам нужда да не се преструвам.

Имам нужда да съм със семейството си.

Имам нужда да не е „специален“ ден, а най-обикновен, с детски джаз и домашни разправии кой ще стане да отвори вратата на котката.

Имам нужда да ми е тихо.

Имам нужда да не повтарям като латерна „благодаря, че се обади“ и да се сконфузвам и да не знам какво да кажа.

И още нещо съм научила. Когато разбереш от какво имаш нужда, редно е да го кажеш. Хората не са врачки. Не можеш да очакваш от тях да се догаждат, особено, когато нуждите ти са малко… откачени🙂

Та, long story short.

Казах си. И нищо от притесненията ми не се сбъдна. Очаквах квотата на непоправимите оптимисти, които въпреки това ми се обаждат, да е значително по-голяма. Но ме изнадаха приятно🙂 Може би съм ги наплашила, or something.

ВНИМАНИЕ, CRAYZEEEH EVIL BITCH

Имах безкрайно… обикновен ден🙂 С детски джаз и разправии кой да отвори на котката.

Имам най-милите приятели, хора. Такива, дето разбират от дума. Такива, дето като им кажеш нещо в прав текст, не решават, че всъщност се подразбира точно обратното. Такива, дето могат да понесат да бъдат малко на разстояние. Такива, дето не искат да ме спасяват от самата мене. Такива, дето ми имат доверие, че не съм suicidal, а просто understandably upset, а също така и голям човек, който знае какво иска. Такива, дето могат да издържат нещата, от които имам нужда, колкото и да са странни. Такива – благи и кротки. Най-милите приятели, които бяха с мен, въпреки че не ми звъняха да ме обсипват с благопожелания и ведрост. Но ми написаха такива смс-и:

„… не ти се обаждам…“ (Г.)

I have the kindest of friends, които не ми се обаждат.

Благодаря ви.

Има милиони начини да покажем обичта си. Това е просто един от тях.

Princess meets General (4г.8мес.)

Hey there, beautiful🙂

Напоследък, като ме питат за теб, отговарям, че ти нямаш никакви грижи, защото си перфектната кръстоска между принцеса и генерал. Само дето нито аз съм принцеса, нито баща ти – генерал. Така че да му мислим.

***

Когато нещо те замисля по тревожен начин, се обръщаш някак „навътре“. Това пък мен ме тревожи, защото си твърде малка да се изплъзваш така. И ако сега го правиш, какво ще правим след десет години… А пък когато попитам, отговаряш „Нищо.“

Актуални въпроси:

Боли ли да раждаш? Ами, зависи. Не ми идва да те излъжа. Операцията не боли, има упойка. (Не казвам, че после боли двойно, за сметка на това.) Ама иначе малко боли. (Отгатнала си го по изражението на майката в книжката за сексуално възпитание на деца до 6-годишна възраст.) Но пак има упойка, ако искаш. Нещо май не съм убедителна. Тогава не искаш бебета в никакъв случай.

За какво ви е още едно дете, нали вече си имате?

Какво се случва, когато мама и тати се карат? Според досегашния опит – нищо страшно😉, но изглежда имаш „едно наум“.

[…]

– Ти нали помниш мама като имаше бебе в корема?

– Какво бебе?

[…]

Два дни по-късно:

– Мамо, виж луната!

– Да, много е красива. И звезди има, виж колко са ярки.

– А нашата звездичка коя е?

– Не знам, избери си една.

– Е как така ще си избирам? Ти нали трябва да знаеш коя е!

Показвам Венера. (Мен ако питате, сигурно е пренаселена с мъртви бебета.) Пращаш целувка.

[…]

„Тази леля е много нервЕна.“

***

Имаме проблем с игрите. Ще го запиша тук, да се знае. Тези твоите игри аз не ги мога. Не е да не искам, старая се. Понякога съм много благосклонна и решавам да участвам, но всяко нещо си има мярка. Само ти нямаш. Любими са ти игрите, в които ти си в главната роля, а аз поемам всички останали. Демек, ти си Пинокио. Аз съм Джепето, Джимини, Синята Фея, директорът на кукления театър, другите кукли, котаракът, лисицата и китът. Извинете, ама толкоз шизофрения дори и аз не нося в себе си. Друго си е да ти връча един молив да пишеш букви, ама не щеш. (Ето, затова ми е друго дете – може да излезе моливолюбиво :))

***

Въвеждаме те в света на личните финанси. От миналата седмица получаваш джобни. По левче на ден, 7 лв. седмично. Всеобщата интернетска родителска мъдрост смята, че са ти много. А според МОН ти се полагат 4.5 х 0.5 = 2.25 лв. седмично. Първия ден от седемте лева останаха три. После забрави за съществуването им. Вечер, ако много си „слушала“, демек не ми се е налагало да предизвиквам локално земетресение в блока, може да пуснем стотинки в един буркан, но не следиш особено стриктно, а и не „слушаш“ чак толкова много.

***

Много си хубава. Миришеш на бонбони. Много те обичам/е/.

осмоза

може

да ме поставите срещу слънцето

и да погледнете кòсо,

за да видите

как прозирам

като вестник, надупчен с карфица,

и пропускам

разни работи

навън-навътре.

светлината.

/и всичко останало/