Trauer

или

Тъгуващият човек – ръководство за употреба

Събудих се снощи и разбрах, че съм прекалила със социализацията през уикенда. Чувствах се като блъсната от камион. Не че ми беше зле, напротив – даже хванах слънце на пейката в парка, от която наблюдавах как Михаела си играе с приятелката си. Обаче за тъгуващия човек комуникацията е изморителна и трябва да се практикува с мярка. Той, мен ако питате, си има важна работа – да тъгува.

Скръбта е много сериозно занимание. Тя те намества. Преконфигурира те. Като течаща вода те издълбава, пренарежда ти пластовете. Трябва време. Колко? Никой не знае. Но скръбта трябва да си свърши работата, за да можеш някой ден отново да се познаеш, да си разпознаеш живота като свой. Не че ще си същият, но и от нищо не се налага. Нали това е основна характеристика на живия живот – случват ти се разни неща и те променят. Противното щеше да е доста съмнително.

Няма правилни начини за тъгуване. Макар че е интровертно занимание. Дори за екстраверт като мене. Аз затова пиша тук. Заради дълбоката си убеденост, че експириънсът трябва да се споделя. Че това ни прави по-емпатични и по-добри, в крайна сметка. Давам си сметка, че тъгата на тъгуващия човек създава доста трудности на околните. Ситуацията е тотално lost in translation. Когато на човек, когото обичаме, му се случи повод да скърби, изведнъж осъзнаваме колко сме крехки ние самите. Как и на нас може (и неизбежно е) да се случи. И част от нашето искане да се „оправи“ бързо е всъщност дълбоко самозащитна реакция. Ако не му личи, че тъгува, значи всичко е наред. Поне достатъчно, за да се самозалъжем, че не се е случило нещо кой знае колко разтърсващо. Затова бързаме да настояваме да се оправя вече. Да възобнови подобие на социален живот. Да се интересува от нещата, които ни вълнуват нас. Ние имаме теории защо му се е случило това, които служат основно да успокоят нас самите – че разбираме и можем да се предпазим. Че контролираме нещата, че сме on top of things.

Тъгуващият човек пък е идиот in his own right. Той не може да се плъзне неусетно обратно в живота си, защото това вече не е неговият живот. Той не го разпознава. И колкото и да се опитва, не може да натика квадратно кубче в кръгла дупка. Той има нужда от тъгата си, за да се случат онези ремоделиращи процеси. Превръща се (временно) в отвратителен себичен кретен, който не си вдига телефона, прекарва дни на спуснати пердета на дивана, гледа пет пълнометражни филма един след друг и… тъгува. Рискува да си загуби приятелите, защото може да им писне да го чакат, или защото изисква от тях твърде много. А хората, разбира се, са изпълнени с добри намерения. Добрите намерения трябва да се уважават. Въпреки че всички знаем за пътя към ада…

Въпросът е в мярката, както казват баща ми и Еклесиаст, 3-та глава.

Скръбта не е wild card, макар че понякога е. Понякога просто е наложително и жизненоважно да си изключиш телефона, да пуснеш пердета и да се барикадираш на дивана. Точно толкова важно, колкото да откриеш, че животът, indeed, продължава. Че е изтъкан от дихотомни чувства и все още можеш да се смееш, да се препичаш на слънце, да изпитваш чиста радост. Че има място за всичко, едновременно.

Тъгуващият човек е особен човек. Има нужда от много малко. Има нужда да сте искрени с него. Да му кажете „не мога да си представя как се чувстваш“, защото, освен ако не сте били в неговите обувки, наистина не можете. Не знаете какво е да сте майка на мъртво бебе, което живее във фризер. И слава Богу, вероятно никога няма да узнаете. Тъгуващият човек има нужда да го слушате, а не да го наставлявате. Има нужда да го питате, за да ви се довери и да ви допусне до себе си. Има нужда да не искате да го „поправяте“ като счупена играчка. Той тази работа и сам ще си я свърши, и ще я свърши сто пъти по-добре от вас, по единствения добър за него начин. И въпреки тревожността, която поражда у вас, трябва да приемете, че той има абсолютно нормални емоционални реакции на нещо, което му се е случило. Защото „такива неща“ се случват. Непрекъснато. И ако искате да сте адекватни, бъдете състрадателни, както казва Платон. Докосвайте света пестеливо. Бъдете заявено присъствие, но само толкова. Тъгуващият човек ще ви потърси. Когато – тогава.

Не го натоварвайте с тежката задача да утешава вас, че на него му се е случило нещо. Не му сервирайте непопитани теориите си за Господ, съдбата и провидението. Те са от непроверен източник. Какво е вярно за него, може само той да ви каже. Попитайте го. В никакъв случай не му казвайте „може би така е по-добре“, защото, разбира се, не е. Как би могло да бъде? Може би има хора, които в лицето на всичко наистина вярват, че „така е по-добре“, но аз не ги познавам.

И понеже всичко е лично, ето аз как ги виждам нещата. Не, не е добре, че съм dead baby mama. I wish I wasn’t. Но какво да се прави. Мен ако питате, Господ няма нищо общо. Не че съм атеист, просто мисля, че с нас двете, с нас четиримата, на които се случи това, с тази ситуация – нищо общо няма. Вярвам в студени медицински факти. И се надявам да си ги получа. Не се питам „защо на мен, защо на нас?“, защото знам, че такива неща се случват to random people at random times. На добрите и не-толкова-добрите, на бедните, на богатите, на лекарите, на възвишените и на всички останали. Всичките 7 милиарда човешки същества, които щъкат по тази планета, са Тъгуващият човек. Поне веднъж. И мен непотвърдени теории за Вселенския замисъл… сори, не ме утешават. Спестете ми ги. Също, не ме съжалявайте. Успокойте се. Не се „тревожете“ за мен. Аз съм Тъгуващият човек. Аз имам абсолютно нормални емоционални реакции на това, което се случи. Твърде малко вероятно е да се разплача пред вас, а ако все пак се случи, ще ми мине. Аз още мога да се смея. Понякога имам нужда да говоря за мъртвото си бебе and how it all went down. Съжалявам за това. Но ми се струва, че знам пред кого да го говоря. Знам си мярката. Не съм депресивна. Обичам си мъжа и детето вероятно повече от всякога, те ме „пазят“ добре. Знам, че имам страхотни приятели 🙂 Нека скръбта свърши своята много сериозна работа. Вече не е страшно, страшното беше. Вече е просто въпрос на време. И пространство.

Днес е ден за сериали на дивана.

Ако и ти си Тъгуващият човек, днес можеш да правиш, каквото си поискаш.

Advertisements

19 thoughts on “Trauer

  1. Така си е. Била съм Тъгуващият човек и знам за какво говориш. И знам, че колкото и хора да са преживели такова или подобно на твоето, никой няма да може да се чувства точно като теб. И понякога в очите на приятелите си ще видиш освен съчувствие, също и известно облекчение „добре, че не съм аз“, което си жегва, понякога смесено с „айде, айде, минало-заминало, гледай напред“, което пък те кара да си мислиш, че наистина не разбират. Иска си време и може би иска и капка увереност, че уви, имало да става, но предстоят по-добри времена.

  2. Така и не се научих да говоря с тъгуващи хора, макар че се подписвам под всичко, написано от теб. И те прегръщам. И ще се радвам, ако си вдигнеш телефона.

  3. …била съм там 🙂 понякога думичките са излишни, защото само ти и единтвено ти знаеш какво точно се случва в душата ти и как да се излекуваш, но те прегръщам, мила 🙂

  4. Яна, мисля си за теб от вчера, откакто прочетох новината и признавам – наистина не мога да си представя как се чувстваш. В тази страна не съм била. Спомних си един филм, който съм гледала преди много години, още преди да имам деца. Холандски беше. Една майка изгуби бебето си в края на бременността и филмът беше точно за нуждата й да преживее тази смърт, да го приеме като човек, който е съществувал, бил е обичан, макар и за кратко и тя се разделя с него, тъгувайки, а не като помятане и – карай – ще си родиш ново (каквито послания имаше около нея). Не знам изобщо какво да кажа, което може да ти помогне по някакъв начин, така че – млъквам; но чета споделеното от теб, съпреживявам и тъгувам с частица от твоята тъга.

  5. Мила Яна, благодаря ти за смелостта да споделиш. Аз също загубих детето си и въпреки че тъгуваме и се справяме със загубата по може би различен начин, изпитах пълна съпричастност след прочетеното. Харесва ми мотото „докосвай света пестеливо“. Нещата ще си дойдат отново на мястото.

  6. Тези обувки и аз съм ги носила. Неудобни са. Тъгата е безкрайна и вечна и не, времето не лекува, нито се забравя. Да, мога да се усмихвам отново и да цъфтя мога.
    Много държа да има уважение към Тъгуващия човек, когато носи неудобните обувки, едно тихо ухо да го изслуша, две ръце да го прегърнат и колкото е възможно по-малко нелепи „успокоения“.

  7. Бу, Лилибон, Аглика, Нийли, Еми, Виржини, Мирела, Солей… благодаря ви… ❤
    За чуването и разбирането… На мен нещо пак ми пресъхнаха думите.

  8. Не знам какво да кажа. И винаги съм в ужас, че ще кажа нещо, което ще нарани човека още повече. Затова мълча. Мога само да споделя написаното от теб, така че и други да го прочетат.

  9. Просто трябва да се научим да говорим за тези неща. Трябва да се научим да говорим за всички човешки неща, за всяко човешко преживяване по един спокоен, не-преекспониращ, но и не-неглижиращ, задълбочен, уважителен начин… и тогава вярвам, че всичко ще бъде много по-добре. Благодаря ти 🙂

  10. Забелязах, че аз самата започнах да казвам на хората: „Случват се такива работи!“, „Да сме живи и здрави, пак ще опитаме!“, „Божа работа!“, „Така е трябвало да стане!“ и т.н., само и само да не ги чувам от тях. Така по-малко болеше 😦

  11. Аз тъгувах, но говорих за тъгата и болката и така се лекувах – http://babyvela.blogspot.com/ Исках да предпазя повече майки от тази тъга и надеждата, че съм успяла е смисълът, който ми беше нужен, за да продължа напред!

  12. Моника,
    много ти благодаря, че сподели блога си – досега не знаех за друг такъв блог на български, освен моя.
    http://mourningmary.wordpress.com
    http://poppies-for-mary.org

    Аз също виждам голям смисъл в споделянето – за да разберат „другите“, които не са били в нашите обувки, за да подадем ръка на други родители, за да успеем да спасим нечие друго дете… Мъчно ми е, че имаме традиция на мълчание.

  13. Аз съм Тъгуващ човек от два дни. И хем съм Тъгуващ човек, хем още не го познавам добре, не знам как ще съжителстваме с него в едно и също съзнание, в едно и също тяло, в което до преди два дни живееше малкото ми дете.
    Не знам какво да го/се правя, не знам как ще ни бъде заедно.

    Ще се справим някак. Просто в момента още не ми е ясно как.

  14. Прегръщам те, Галина. Ще се справите. Ще ти става ясно малко по малко. Имай търпение с тъгуващия човек. имай милост с него…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s