Bittersweet

Скъпо наше прекрасно дете…

Изминалите два месеца бяха тежки за всички ни, без съмнение и за теб, но ти се държа геройски through all of it. Загубихме малката ти сестричка и мама беше почти три седмици в болница. Във всички възможни софийски болници, за да сме точни. Всичко започна на 12. март – ден, който никога няма да забравя. Не те заведохме на детска градина, за да дойдеш с нас на феталната морфология и да се запознаеш със сестричката си. Спомням си, че изпитвах смътна тревога, ами ако нещо не е наред, ами ако днес животът ни се преобърне завинаги… но бързо отместих тази мисъл в съзнанието си, в крайна сметка преди по-малко от два месеца бебето беше перфектно, какво чак толкова можеше да се случи… А животът ни наистина се преобърна. Влязохме в кабинета спокойни и радостни, а излязохме изплашени и отчаяни. Дори ти усети, че нещо се случва, защото когато лекарят замълча и започна да се взира в екрана си, дойде да ме държиш за ръката.

Последваха дълги и мъчителни три седмици, в които чакахме да разберем какво ще се случи с Мери. На първи април се събудих и започнах да повръщам. В първия момент реших, че съм прекалила с тортата, останала от рождения ми ден, но после разбрах, че няма да се оправя and something is very wrong. Трябваше да отидем в болница. Мисля, че отсъствието ми беше най-трудно за теб. Да ми идваш на гости в болницата… Всеки път влизаше в стаята предпазливо и уплашено се оглеждаше, преди да се покатериш в леглото ми, за да се гушкаме. Никога няма да мога да ти опиша как ми се свиваше сърцето. Има нещо дълбоко нередно в това детето ти да те посещава в болница. През това време те гледаха основно баба и диди, за да може тати да бъде с мен и Мери. После баба ти каза, че си казвала, че не искаш твоята мама да отиде на небето… като майката на Пипи.

Интересът ти към смъртта датира обаче от преди това. От времето, когато с тати бяхте видели умряла котка край пътя и ти мислеше, че „докторът ще й прочете една лекция и тя ще се оправи“ 😉 Все си мисля, че за нас възрастните тези неща са по-сложни. Вие децата още не сте се научили да се страхувате и аз положих огромни усилия да не ти вменявам страх. Обяснихме ти, че бебето е било болно и е отишло на небето и ти го прие толкова нормално, че когато един път гласът ми затрепери, докато ти четях приказка, побърза да ме успокоиш, че „нищо, ще си родим друго!“ с толкова ведър тон, че не можах да не се усмихна. Друг път сякаш забравяш какво се е случило и ме питаш защо нямам голям корем или настояваш да не ти давам сандалите от миналото лято на друго дете, защото „те ще са за нашето бебе“. Не знам какво се случва в детската ти главица, но никога не сме те лъгали и не сме украсявали истината. Просто се опитвахме да ти обясняваме какво се случва спокойно и без да те плашим.

Не знам, маменце, дали ми е по-лесно, защото имам теб. Нямам база за сравнение. И да, и не, предполагам… Гледам те в цялата ти къдрава прелест и виждам всичко, което Мери никога няма да бъде… От друга страна получавам толкова много прегръдки, усмивки и обяснения в любов, непрекъснато припомнящи ми, че в живия живот е така… имането и нямането, смъртта и сътворението, скръбта и щастието винаги съществуват едновременно… просто ние често избираме да виждаме само едната половина…

Мило мое дете, искам Мери и всичко това да е част от живота ти, по един естествен, овладян, не-истеричен начин. Искам да знаеш, че имаш една сестричка, която, за съжаление няма да дойде да живее с нас, но е истинска и е част от нашата история… of who we are…

Обичаме те повече от всичко друго на света. Ти си изумително дете.

Мама & тати

Trauer

или

Тъгуващият човек – ръководство за употреба

Събудих се снощи и разбрах, че съм прекалила със социализацията през уикенда. Чувствах се като блъсната от камион. Не че ми беше зле, напротив – даже хванах слънце на пейката в парка, от която наблюдавах как Михаела си играе с приятелката си. Обаче за тъгуващия човек комуникацията е изморителна и трябва да се практикува с мярка. Той, мен ако питате, си има важна работа – да тъгува.

Скръбта е много сериозно занимание. Тя те намества. Преконфигурира те. Като течаща вода те издълбава, пренарежда ти пластовете. Трябва време. Колко? Никой не знае. Но скръбта трябва да си свърши работата, за да можеш някой ден отново да се познаеш, да си разпознаеш живота като свой. Не че ще си същият, но и от нищо не се налага. Нали това е основна характеристика на живия живот – случват ти се разни неща и те променят. Противното щеше да е доста съмнително.

Няма правилни начини за тъгуване. Макар че е интровертно занимание. Дори за екстраверт като мене. Аз затова пиша тук. Заради дълбоката си убеденост, че експириънсът трябва да се споделя. Че това ни прави по-емпатични и по-добри, в крайна сметка. Давам си сметка, че тъгата на тъгуващия човек създава доста трудности на околните. Ситуацията е тотално lost in translation. Когато на човек, когото обичаме, му се случи повод да скърби, изведнъж осъзнаваме колко сме крехки ние самите. Как и на нас може (и неизбежно е) да се случи. И част от нашето искане да се „оправи“ бързо е всъщност дълбоко самозащитна реакция. Ако не му личи, че тъгува, значи всичко е наред. Поне достатъчно, за да се самозалъжем, че не се е случило нещо кой знае колко разтърсващо. Затова бързаме да настояваме да се оправя вече. Да възобнови подобие на социален живот. Да се интересува от нещата, които ни вълнуват нас. Ние имаме теории защо му се е случило това, които служат основно да успокоят нас самите – че разбираме и можем да се предпазим. Че контролираме нещата, че сме on top of things.

Тъгуващият човек пък е идиот in his own right. Той не може да се плъзне неусетно обратно в живота си, защото това вече не е неговият живот. Той не го разпознава. И колкото и да се опитва, не може да натика квадратно кубче в кръгла дупка. Той има нужда от тъгата си, за да се случат онези ремоделиращи процеси. Превръща се (временно) в отвратителен себичен кретен, който не си вдига телефона, прекарва дни на спуснати пердета на дивана, гледа пет пълнометражни филма един след друг и… тъгува. Рискува да си загуби приятелите, защото може да им писне да го чакат, или защото изисква от тях твърде много. А хората, разбира се, са изпълнени с добри намерения. Добрите намерения трябва да се уважават. Въпреки че всички знаем за пътя към ада…

Въпросът е в мярката, както казват баща ми и Еклесиаст, 3-та глава.

Скръбта не е wild card, макар че понякога е. Понякога просто е наложително и жизненоважно да си изключиш телефона, да пуснеш пердета и да се барикадираш на дивана. Точно толкова важно, колкото да откриеш, че животът, indeed, продължава. Че е изтъкан от дихотомни чувства и все още можеш да се смееш, да се препичаш на слънце, да изпитваш чиста радост. Че има място за всичко, едновременно.

Тъгуващият човек е особен човек. Има нужда от много малко. Има нужда да сте искрени с него. Да му кажете „не мога да си представя как се чувстваш“, защото, освен ако не сте били в неговите обувки, наистина не можете. Не знаете какво е да сте майка на мъртво бебе, което живее във фризер. И слава Богу, вероятно никога няма да узнаете. Тъгуващият човек има нужда да го слушате, а не да го наставлявате. Има нужда да го питате, за да ви се довери и да ви допусне до себе си. Има нужда да не искате да го „поправяте“ като счупена играчка. Той тази работа и сам ще си я свърши, и ще я свърши сто пъти по-добре от вас, по единствения добър за него начин. И въпреки тревожността, която поражда у вас, трябва да приемете, че той има абсолютно нормални емоционални реакции на нещо, което му се е случило. Защото „такива неща“ се случват. Непрекъснато. И ако искате да сте адекватни, бъдете състрадателни, както казва Платон. Докосвайте света пестеливо. Бъдете заявено присъствие, но само толкова. Тъгуващият човек ще ви потърси. Когато – тогава.

Не го натоварвайте с тежката задача да утешава вас, че на него му се е случило нещо. Не му сервирайте непопитани теориите си за Господ, съдбата и провидението. Те са от непроверен източник. Какво е вярно за него, може само той да ви каже. Попитайте го. В никакъв случай не му казвайте „може би така е по-добре“, защото, разбира се, не е. Как би могло да бъде? Може би има хора, които в лицето на всичко наистина вярват, че „така е по-добре“, но аз не ги познавам.

И понеже всичко е лично, ето аз как ги виждам нещата. Не, не е добре, че съм dead baby mama. I wish I wasn’t. Но какво да се прави. Мен ако питате, Господ няма нищо общо. Не че съм атеист, просто мисля, че с нас двете, с нас четиримата, на които се случи това, с тази ситуация – нищо общо няма. Вярвам в студени медицински факти. И се надявам да си ги получа. Не се питам „защо на мен, защо на нас?“, защото знам, че такива неща се случват to random people at random times. На добрите и не-толкова-добрите, на бедните, на богатите, на лекарите, на възвишените и на всички останали. Всичките 7 милиарда човешки същества, които щъкат по тази планета, са Тъгуващият човек. Поне веднъж. И мен непотвърдени теории за Вселенския замисъл… сори, не ме утешават. Спестете ми ги. Също, не ме съжалявайте. Успокойте се. Не се „тревожете“ за мен. Аз съм Тъгуващият човек. Аз имам абсолютно нормални емоционални реакции на това, което се случи. Твърде малко вероятно е да се разплача пред вас, а ако все пак се случи, ще ми мине. Аз още мога да се смея. Понякога имам нужда да говоря за мъртвото си бебе and how it all went down. Съжалявам за това. Но ми се струва, че знам пред кого да го говоря. Знам си мярката. Не съм депресивна. Обичам си мъжа и детето вероятно повече от всякога, те ме „пазят“ добре. Знам, че имам страхотни приятели 🙂 Нека скръбта свърши своята много сериозна работа. Вече не е страшно, страшното беше. Вече е просто въпрос на време. И пространство.

Днес е ден за сериали на дивана.

Ако и ти си Тъгуващият човек, днес можеш да правиш, каквото си поискаш.

Донорство на костен мозък. Има ли почва у нас?

Наскоро имах повод да разгледам регистрите на донори на костен мозък по света и направих доста разочароващо откритие: в България има регистрирани едва 516 донора – повечето от които са роднини на болни от левкемия пациенти, които са изследвани за съвместимост, за да помогнат на близките си. За сравнение – в Германия има регистрирани близо 4.5 милиона донори, а в Кипър – доста по-малък от България по площ и население – към 115 хиляди. Това освен че ме натъжава, ме навежда на разни мисли за качеството на „човешкия мат’риал“ в тази държава, но ще ги оставя за друг път…

Факт е също, че кампании за донорство на кръвни продукти (за органи да не говорим) в България почти няма. Чат-пат някой дарява кръв – къде за чест и слава, къде срещу хонорар; и дотам. Ще се позова върху една по-отдавнашна статия на Майя Маркова за това що е то донорство на костен мозък и има ли почва у нас:

Костният мозък е абсолютно необходим за живота, защото е хранилище на кръвотворните стволови клетки, от които произлизат всички видове кръвни клетки. Ето защо, ако собственият костен мозък по една или друга причина стане негоден, присаждането на костен мозък е въпрос на живот и смърт..

Кога се налага присаждане на костен мозък

Най-честото основание за присаждане на костен мозък е левкемията. Макар че много пациенти с левкемия се излекуват напълно чрез химиотерапия, нерядко се случват рецидиви – след привидно успешно лечение левкемичните клетки се появяват наново. Тогава болният се облъчва със сравнително висока доза, за да се унищожат всички ракови клетки. За жалост обаче йонизиращата радиация убива не само раковите клетки, а и другите делящи се клетки, в частност кръвотворните стволови клетки.

Една възможност е преди облъчването от болния да се извлече костен мозък, да се прочисти от раковите клетки и след облъчването да се върне обратно в тялото. При това обаче рецидивите са сравнително чести. Затова се предпочита костният мозък да се вземе от друг човек.

Освен болните от левкемия има и други хора, които се нуждаят от присаждане на костен мозък: бебета с вродени дефекти на кръвообразуването (например т. нар. тежка комбинирана имунна недостатъчност) и хора, облъчени при злополука с ядрен реактор (надяваме се такива неща повече да не се случват, но човек никога не знае).

Присаждането от гледна точка на дарителя

Костен мозък за присаждане се изсмуква с игла от тазовата, гръдната или бедрената кост. В това време дарителят е под пълна или местна упойка. Рисковете и вредностите за него са свързани именно с упойката. Загубата на кръвотворни стволови клетки се понася леко, защото се взема само малка част от общия им запас в организма. В следващите дни дарителят може да усеща болка на мястото на пункцията и известна слабост. Напоследък се разработва извличане на стволови клетки от кръвта; ако стане обичаен метод, то ще направи процедурата по-малко неприятна за дарителя.

Изисквания към костния мозък за присаждане

Всяко присаждане на орган изисква висока съвместимост между тъканите на дарителя и приемателя. Ако има значителни разлики в тъканните съставки (антигени), имунната система на приемателя ще отхвърли чуждия орган – реакция на приемателя срещу присадката. При присаждане на костен мозък е особено важно антигенните разлики да са минимални, защото от костния мозък произлизат белите кръвни клетки, които осъществяват имунния отговор. При недостатъчна съвместимост ще започне реакция на присадката срещу приемателя, която може да бъде смъртоносна.

Важните за тъканната съвместимост антигени са многобройни и крайно разнообразни в човешката популация. Затова е много трудно да се намерят двама души с еднакви антигени. Единствените хора с висока вероятност за съвпадение са братята и сестрите. Но в страна с малки семейства като България болният от левкемия ще има най-много един брат или сестра. Ако в семейството липсва подходящ донор, единствената надежда да се открие такъв е чрез претърсване на банка от данни за антигените на множество хора. Засега обаче като потенциални дарители на костен мозък са се регистрирали, общо взето, само родителите и други близки на децата с левкемия. Какъв е шансът да се открие подходящ донор в толкова оскъдна банка данни? Почти никакъв.

Какво можете да направите? Можете да се обадите за повече информация в Централната лаборатория по клинична имунология. Можете и да отидете на място, да дадете кръв за типизация, да попълните едни документи и да чакате да ви се обадят. Това може и никога да не се случи, но ако се случи, ще имате изключителната привилегия и щастие може би да спасите един човешки живот, а косвено животите на много хора, свързани с него…

УМБАЛ „Александровска” ЕАД
Клиника по клинична имунология
ул. „Св. Георги Софийски“ № 1
София 1431
Тел: 02/9230 450
Тел: 02/9230 690
Тел: 02/9230 760
Тел/ Факс: 02/9230 496
e-mail: immunology@abv.bg

В днешно време медицината е способна на чудеса. Донори се намират от другия край на света, а клиничният опит показва, че трансплантации от напълно съвместими чужди донори (matched unrelated donors) имат по-добър успех от трансплантации от частично съвместими роднини.

И понеже темата не пожъна много отклик във ФБ и форума, който посещавам, искам да попитам и тук: Бихте ли станали донори на костен мозък? Да, не? Защо?

Нови приключения от живота на една Мишка

Прекрасно наше дете…

Много време мина, откакто съм ти писала за последен път, а има много за писане. You are so much your own little person now… Толкова си „себе си“, макар че някои от проявленията ти са по-скоро ченълинг на другарката В.

Все още идеално се вместваш в прегръдките ми. Все още мъничкото ти телце може цялото да се свие в мен, търсейки подслон и утеха, въпреки че понякога предпочита да прави точно обратното… Добре, че отбирам по малко от психология на развитието, та изявленията, че съм „лоша, стара и грозна“ не ме шокират особено. Важното е, че вечер, когато си легнеш до мен, искаш да те държа за ръчичка или да ти държа крачето. Откакто ти отнехме „бибито“, си придобила навика да заспиваш до мен, а след това татко ти те мести в другата стая, където си доспиваш до сутринта. И макар че това създава известно неудобство, а и пречи на комуникацията на възрастните, изпитвам известно нежелание да те екстрадираме, защото това така или иначе ще се случи твърде скоро, а колко време още ще ти бъде достатъчно да се сгушиш до мен, за да се чувстваш напълно закриляна… Беше болна наскоро и като маймунче се беше вкопчила в мен. Е, не е мечтата на всяка майка отрочето да й се изповръща в косата, ама има и в това нещо трогателно, нали 🙂

Знаеш ли, отдавна искам да си поговорим с теб за нещо. За това майка ти да си изпуска нервите. Случва се, не е да не се случва. Случва се обикновено, когато съм преуморена и просто нямам капацитет за още един тантрум (тръшляк) защо не можеш да си облечеш мократа рокля, или лятната рокля през зимата, или че искаш ВСИЧКИ боклуци от магазина, или някаква подобна глупост. Случва се, когато се тръшкаш ей така, без никаква видима причина, просто защото си на ТРИ. Изобщо, мисля си, че човек изобщо не бива да говори за родителството, преди децата му да навършат ТРИ. Независимо какво си преживял до този момент, колко бесънни нощи си изкарал заради колики, температури, зъби или просто лошия характер на отрочето си, преди да преживееш автентичната истерия на три-годишното дете, нищо не си видял от родителството 😉 И преди да си се справил със себе си в тази ситуация, или позорно да си се провалил. (Разбира се, казвам това с полу-усмивка, защото по същия начин може да се каже, че не бива да се говори за родителството, преди да си бил родител на 13-годишен тийн. Но и дотам ще стигнем, живот и здраве.)

Та, мисълта ми е за реакциите. Обикновено успявам да запазя някаква степен на самообладание, а и у дома техниката с тайм-аут-а работи добре. Не като наказание (недай си Боже след Алфи Кон да си накажеш детето!), а просто като възможност да се успокоиш и да си помислиш как предпочиташ да си общуваме. Ти не протестираш, като че ли даже искаш да останеш за малко сама, стига нанито да е с теб 🙂 Но има ситуации, в които не сме си у дома, или просто гневът ми е по-бърз от разума. Помниш ли онзи път на спирката на Окръжна б-ца, когато реши, че краката ти са от пластилин и започна да си ги подгъваш и да се въргаляш на пътеката. Е, какво ли са си помислили изумените минувачи за мен като майка, когато те вдигнах за колана на панталона, а ти така бясно махаше с ръце и крака, че увисна с главата надолу? My finest parenting moment EVER. Не се гордея с това, разбира се. Но си прощавам.

Изобщо, мисля, че прошката е дефицитна сред родителите. Много ни бива да обвиняваме, да се само-обвиняваме, да имаме теории, да се измъчваме. Не ни бива особено да си прощаваме и да не съдим другите прибързано. Колко пъти сме си мислили, при вида на майка, носеща две торби и влачеща три-годишното си дете по улицата, „това на мен не може да ми се случи“. Не може, не може, ама…

Може. И ти ще ми простиш, нали? Може да не е сега, може да е след трийстина години. Но аз умея да чакам 🙂 Така, както аз сега поне разбирам собствената си майка. Макар че този нечовешки гняв, който понякога изпитвам към твоето гърчещо се, фалцетно-истерично алтер-его… понякога ме плаши… не по-малко от нечовешката любов, която изпитвам към теб през цялото време.

(Но да сме наясно, понеже това все пак е публично пространство –  не практикуваме и не поощряваме физическо наказание, нито психически тормоз над деца. Като цяло, родителят е родител, той е голям и като такъв е отговорен за действията си. Тригодишните деца не са. Пиша това, от една страна, за да документирам истината, а от друга, защото знам, че много лесно един родител може отстрани да изглежда търпелив като ангел, но в действителност повечето не сме. Или поне не винаги. Der Schein trügt. Совите не са това, което са.)

++++++++++++++++++++

Друго.

Ето докъде стига човек, когато се извинява понякога на децата си за неоправдани изблици:
– Извинявай ми се!
– За какво?
– Задето ми се кара.
– Ама аз бях права да ти се скарам.
– Нищо, пак ми се извини.

(3.12.2011)

***

Ченълинг на другарката В.:  „Настъпила съм на улицата някакъв фас, а Михаела е решила, че това е углавно претсъпление. Започва 20-минутна тирада: „Виж какво направи! Колко пъти да ти обяснявам, че не можеш така да настъпваш цигари! Всеки ден ти обяснявам, а ти си правиш, каквото си искаш! Не може така!“… Малко по-късно: „Спокойно, не съм ти сърдита вече.“… Още малко по-късно: „Ти знаеш ли защо ти се карах? Кажи сега защо ти се карах…?“ (5.12.2011)

***

„Ох, мамо, голям си дебелак!“ (5.1.2012)

***

М. към дядо си, който отказва да свири на нейната флейта, за да не й прехвърли вирус:
– Ама аз имам вече вирус! (8.1.2012)

***

Михаела разиграва „Червената шапчица“ с кукления театър. Аз я питам:
– Ти разказвач ли си?
– Разказвачка. Момиченце. (10.1.2012)

***

– Мамо, искам да ходим на море. Айде да ходим на море. Хайде да ходим на влака да ходим на море!

– Не може. Виж, че е зима, там е студено сега. Какво ще правим? Няма да можеш да плуваш.

– Нищо. Хайде да ходим на влака!

– Тати го няма? Как ще пътуваме във влака без тати?

– Нищо, ще отидем двете.

– Сега не вървят влаковете до морето, зима е. Има сняг.

– Нищо, ще отидем с такси.

– Много е скъпо таксито до морето. Нямаме толкова парички.

– Нищо, вие с тати нали ми дадохте за сурвакането. С тях ще платим таксито. (миналата седмица)

 

***

Имаш странна представа за мода. Прилагам доказателства:

В повечето случаи не ти се налагаме, въпреки че „приличаш на цигане“, както сама обичаш да казваш. (Моля, простете политическата ми некоректност, безобидна е.) Колкото по-тюлено и данетелено, толкова по-добре. Роклите трябва задължително „да се въртят“, иначе не ги признаваш.

Играчки също не признаваш, ако не са кукли за куклен театър. Радостта за балерината, която получи за Коледа, беше с давност ден и половина – за мое огромно разочарование. За сметка на това можеш да играеш 508 поредни пъти на Снежанка/Пепеляшка/Спящата красавица/Червената шапчица с различно разпределение на ролите и задължително родителско участие. Което, извини ме, но е неимоверно ДОСАДНО. Един ден в пристъп на отчаяние баща ти каза, че ще те заведе в НАТФИЗ „да се оправят с теб, ако могат“. Не че си нашето гардже, но е неоспоримо, че си изумително артистична. Предпочитам да се изявяваш на някоя сцена, вместо в нашия хол, че понякога като влезеш в роля, и забравяш да „излезеш“, но и на това ще му дойде времето. В театралните школи май не вземат под 5-годишни. Можеш да изиграеш почти всякаква емоция – злият вещерски смях и ококореният ужас ти се получават особено добре.

***

Аз не готвя. Принципно, така да се каже 😉 Ти се храниш в градината, у дома от кухня или пък баба ти слага манджи в буркани. Обаче нещо съм се чалнала напоследък и тази седмица готвих даже три пъти 🙂 Сложих те на високия стол на бара, за да участваш в процеса, и ти след това скандираше на висок глас, че искаш да ядеш от това, дето мама го е готвила, което беше доста комично 🙂 След това една вечер обикаляше къщата и викаше „дай ми да ям нещо вкусно“ и аз реших, че не може така да израстнеш без примамливи кухненски аромати, което ми подейства доста мотивиращо на желанието да готвя. Също толкова мотивиращо ми действат похвалите на татко ти за манджите ми – чак ще взема да повярвам, че му е вкусно 😉 и в мен дреме скрит кулинарен талант. Нямаше да е зле да имахме истинска кухня, а не кьоше 1,5 на 2; истинска печка, а не Раховец + котлон; миялна машина и абсорбатор, но и това ще му дойде времето 🙂

Има още неизмеримо много да се каже за теб на 3 и половина, но ще го направя скоро, обещавам.

Обичаме те, маймуноооо (както ти самата обичаш да казваш). Всеотдайно.

мама & тати

Rooming-in?

сп. МАМА, 04/2010

С бебето или  без бебето непосредствено след раждането?

Всъщност този въпрос е дълбоко личен, независимо от различните теоретични аргументи  в подкрепа на единия или другия подход. Все пак, добре е да го обмислите, защото може да се наложи да вземате някои предварителни решения в тази връзка. С изключение на една софийска АГ-болница, всички други предлагат три варианта на „съжителство”, при условие, че вие и бебето сте здрави – да споделяте една стая с бебето през цялото денонощие (евентуално с още една майка с бебе), да прекарвате деня с бебето, но нощем да го оставяте в детското отделение, за да си починете, или бебето да е отделено от вас, като можете да го виждате по всяко време и да ви го носят за кърмене/хранене на всеки три часа. В някои случаи можете да сте с бебето си само в така наречена ВИП-стая срещу допълнително заплащане, и това е именно една от подробностите, които трябва да проучите предварително, и които могат да окажат влияние върху избора ви на болница.

Не мога да скрия, че за мен самата вариантът, в който ще съм отделно от бебето си, изобщо не е приемлив, но добре знам, че всеки избор има както предимства, така и недостатъци. Нека да се опитаме да ги разгледаме обективно, доколкото е възможно това.

Един от най-силните  аргументи за „съжителството” на майката и бебето в родилния дом, е емоционалният комфорт на новороденото. За да преживее по-лесно стреса от раждането и адаптацията към света извън утробата, то се нуждае от нещо познато, нещо, за което психиката му да се „закотви” и което да му носи усещане за сигурност и спокойствие. А единственото, което бебето познава до този момент, е майката. То познава гласа и мириса й, а нищо не може да имитира по-добре уютното и топло пространство в корема на мама от прегръдките на мама. Освен, че по този начин (чрез много физически контакт от самото начало) се стимулира ранното изграждане на стабилна връзка между майката и детето (на всички нива – емоционално, психическо, физическо), това е и една от предпоставките за успешен старт в кърменето. Тъй като сте непрекъснато с бебето си, вие можете да отклинете на по-субтилните знаци, че то иска да суче (например примляскване, въртене на главичката, изплезване на езичето, засмукване на ръцете), а не да чакате да се разплаче, за да ви го донесат да го накърмите – плачът е късен признак за глад, а има опасност вече изнервеното гладно бебе да суче по-кратко време и да не успее да засуче правилно. Освен това получавате възможност да се опознаете в защитена среда, където винаги има към кого да се обърнете за помощ (или в идеалния случай би трябвало да е така), ако нещо с бебето не върви или ви плаши. Ще се научите по-бързо да тълкувате плача му, да разбирате от какво има нужда и ще се нагодите един към друг, така че когато се приберете у дома да не обикаляте стреснато около кошчето на малкото непознато извънземно, което сте си донесли от болницата. Наистина, не подценявайте момента на сближаването – това далеч не се отдава лесно на всички майки (и бебета) и може впоследствие да вгорчи много първите дни и седмици у дома. Използвайте пълноценно времето в болницата, където освен да кърмите и гушкате бебето си, нямате никакви други задължения. Дори и в идеалния случай, у дома все пак ще се наложи да миете чинии, да пускате пералня, да се грижите за потребностите на дручите членове на семейството, било то и само таткото. Като се сумира с недоспиването и хормоналите промени след раждането, това лесно може да ви дойде вповече, защото малкото същество се нуждае от вас буквално, за да оцелее, а това е немалка отговорност. Моето мнение е, че колкото повече време прекарвате с бебето си непосредствено след раждането му, толкова по-голяма част от този стрес можете да си спестите.

Разбира се, отсрещната страна също има аргументи, а именно, че след раждането е важен емоционалният и физически комфорт на родилката, а бебето така или иначе не разбира много, защото се буди само, за да яде. Някои майки предпочитат да си починат, особено ако са преживели тежка бременност и дълго раждане. Те смятат, че е по-важно да съберат сили в болницата, където за децата им се грижат професионалисти, за да могат после у дома да им се посветят пълноценно. Нищо не може да се каже против този ред на мисли, особено защото научните доказателства в полза на едното или другото са оскъдни.

В много племенни общества бебето никога не се отделя от майката в периода, непосредствено след раждането. На остров Бали, например, докато не навърши шест месеца, бебето никога не се оставя, то винаги е в  ръцете или на майка си, или на някой друг от разширеното семейство. Трябва да отчетем, обаче, че ние не живеем в такова обшество, и културния контекст, в който отглеждаме децата си, е съвсем различен. В западноевропейските болници от шейсетте години на миналия век насам бавно се е наложила практиката „rooming in”, което означава, че стига да са в добра кондиция, майката и бебето са заедно в една стая, като към тях може да се присъедини и бащата и/или друг член от семейството.

Може много да се спори, както много се спори сред майките по всички въпроси, които засягат новороденото човече, за което искаме само най-доброто. Не може да се каже, че тези спорове са напълно излишни, стига да се водят с доброжелателен тон, защото „някъде в спора се ражда истината” или поне се научаваме да разбираме по-добре другите и да се отнасяме с по-голямо уважение към избора им. В крайна сметка обаче, това са дъбоко лични решения, които всяка майка и всеки родител взема не само въз основа на собствените си разбирания а често и въз основа на собствените си възможности, емоционален и физически капацитет в даден момент. Независимо от огромната отговорност, която безспорно носим като родители, повечето бебета порастват като добре адаптирани, психически здрави възрастни, независимо дали през първите три или пет дни от живота си са били плътно до майките си или не.Затова не мога да дам „правилен” отговор на въпроса, поставен в тази статия, мога само да ви окуража да го огледате от всички стани, да се информирате и да вземете решението, което ви се струва най-подходящо за вас в конкретния момент, без да се страхувате, че то ще има необратими последствия върху целия по-нататъшен живот на детето ви.

За майчинството

Напоследък не мога да заема официална позиция по всичко, което ме вълнува, чисто физически не ми остава време. И тъй като и без това всички пишат за протестите, аз да попиша за майчинството 😉

Неотдавна в „Блога за икономика“ излезе статия, озаглавена „Жените да си стоят вкъщи?“ Вкратце в нея се твърди, че жените, които избират да се върнат на работа скоро след раждането на децата си и да получават заплата, са ощетени от това, че не получават майчинство. Тезата на автора е, че майките трябва да бъдат поощрявани да работят, като получават майчинските като добавка към заплатите си, а тези, които избират да останат у дома с децата – само майчински.

Лид пък наскоро писа, че една майка, за да отгледа щастливи, пълноценни деца, би трябвало да им се посвети изцяло поне през първите няколко години от живота им.

Аз лично не мога да си позволя да гледам Марулята повече от година и 1-2 месеца – не само от финансова (за щастие платеното майчинство е вече 12, а не 9 месеца), но и от професионална гледна точка – малкото ми опит и знания биха пострадали от по-дълго отсътвие. След това, обаче, с татко й ще си поделим задълженията, отговорностите и удоволствието да си отглеждаме детето у дома, докато стане време за детска градина. Твърдо съм против яслите, на бабите също не съм фен, ако е възможно някак да се избегнат.

С отвращением прочетох коментарите под статията в „Блога за икономика“ и се питам това някакъв криворазбран феминизъм ли е, според който:

… една майка може да бъде много по-полезна и приятна както за децата си, така и за мъжа си ако работи! Защото тогава майката е реализирана и щастлива жена, а когато това е така, тогава всички са щастливи и доволни.
Във финансов аспект имах късмета да взимам достатъчно висока заплата, за да си позволя детегледачка за децата ми. Но мисля, че е много нечестно това, което са решили. За каква равнопоставеност между половете говорим тук? Комунизмът ни е дал едно добро нещо и това е равнопоставеността на жените и мъжете в професионален аспект. Сега и това искат да заличат. (Албена)

Първо, никак не си падам по генералните изводи. Аз се чувствам реализирана и щастлива жена, въпреки че в момента не работя (по специалността си). Изобщо, за каква равнопоставеност говорим в случая? Мъжете по воля на природата не раждат деца. Бебетата не се материализират от въздуха – те са същества от плът, изградена с помощта на атоми и молекули, предоставени от майчиния организъм. Аз имах страхотна, лека и безпроблемна бременност, но това далеч не е общият случай. Много жени се чувстват  изтощени – физически от промените в тялото си и психически – от процеса на превръщане в майка. Като че ли всички -изми (феминизъм, комунизъм, капитализъм), макар и привеждайки коренно различни аргументи, игнорират факта, че това да износиш и родиш дете не е като да си купиш кукла от магазина.

Не, не смятам, че всички в семейството са по-щастливи, ако жената се втурне да работи броени седмици, след като е родила. Още повече, не смятам, че това ще доведе до по-щастливо общество, а точно обратното.

Биологично човешкото бебе се ражда недоносено – с недоразвити сетива и тотално безпомощно, зависещо за всичко от грижите на майка си. Няма смисъл да предъвкваме сравнението с повечето животински видове, чиито малки са доста по-самостоятелни от човешкото бебе само след няколко дни или седмици. Смята се, че първите три месеца от извънутробния живот на бебето, всъщност представляват „четвъртият триместър“ от бременността. Ако бебето не се роди след девет месеца, обиколката на главата му би нараснала прекалено и то не би могло да се роди по естествения механизъм, НО това очевидно не означава, че то е „готово“ за самостоятелно съществуване. То започва да вижда и чува в достатъчна степен едва в края на третия месец, тогава започва да осъзнава заобикалящия го свят и да влиза в контакт с него.

Шокирана съм, че в дискусията мъжете са тези, които изтъкват, че бебето се нуждае не от баба, гледачка или леличка в ясла, а именно от майка си, за да се адаптира към живота и че противното води до психологически травми. Шокирана съм също така, че това изобщо трябва да бъде обяснявано някому. Дали е по-важно да не страда професионалната ни реализация, ако за сметка на това ще страда едно напълно беззащитно човешко същество? А дали обществото ще спечели повече от изморени, разскъсващи се между работата и детето си майки, измъчвани от чувство за вина и неспособни да се посветят изцяло нито на едното, нито на другото, или от щастливите, приспособими, психически уравновесени възрастни, в които имат потенциала да се превърнат тези бебета, чиито емционални и физически нужди са били задоволени, когато му е било времето…?

Впечатлена съм също така, че именно мъже изтъкват ползата от кърменето. Неговите предимства за детето са всеизвестни и няма да се спирам върху тях сега. Ще отбележа само, че производителите на адаптирани млека са длъжни по закон да отбелязват на опаковките, че „Кърмата е най-добрата храна за вашето бебе“. Тя го предпазва от много заболявания, което в дългосрочен план е именно в полза на цялото общество (по-малко разходи или загуби като болнични, черпене от здравноосигурителния фонд, временна или трайна нетрудоспособност и прочее). Но кърмата е не само храна. Самият акт на кърменето изгражда у бебето базисната емоционална стабилност, която е основата за пълноценното му изграждане като човек. В първите месеци и години от живота си то има нужда именно от своите родители и от стабилна, надеждна връзка с тях. В началото разпознава само мириса на мама, гласа на тати – те откликват на неговите нужди и то придобива доверие, че не е само и че ще получи помощ, когато има нужда от нея. Но това доверие е крехко и лесно ранимо, ако мама всяка сутрин изчезва – тя всяка сутрин го „изоставя“ наново. Знае се, че бебето до 6-ия месец няма концепция за „аз“ и не се осъзнава като отделен индивид от майка си, а едва в 9-ия започва да разбира, че хората и нещата, които не са непосредствено в зрителното му поле, не „изчезват“ от света, а продължават да съществуват.

Поставете се сега на негово място – човекът, с когото то е симбиотично свързано, всяка сутрин го изоставя и вместо с майчино мляко, както е отредила природата, то се храни със силиконов биберон и пластмасово шише, което не дава нито топлина, нито утеха. Дали това бебе ще стане също толкова щастлив, пълноценен и уверен в способностите си човек, както онова, което усеща неотлъчното присъствие и опора на майка си в месеците, когато те са най-важни, когато тя всъщност е целият му свят…?

За кърмата има още какво да се каже. Когато една майка се върне на работа и иска да продължи да кърми бебето си, за да се поддържа лактацията, тя трябва да се изцежда през равни интервали от време (оптимално през около 3 часа). Представете си ме мен сега като дежурен лекар в детско интензивно отделение, как през три часа зарязвам всичко и се покривам в тоалетната (поради липса на друго помещение) с помпа за кърма. Първо, това е трудоемко занимание, отнемащо около половин час. Второ, обикновено помпата съвсем не може да замести бебето и вероятността количеството кърма да намалее и да не е достатъчно, за да покрива хранителните нужди на детето, е огромна.

Световната здравна организация препоръчва изключително кърмене на поискване до 6-ия месец от живота на бебето (това означава то да се храни единствено и само с кърма, колкото често поиска), а в оптималния случай кърмата трябва да покрива 80% от хранителните му нужди до навършаване на една година и да присъства в менюто му до двегодишна възраст.

Много малко се говори обаче за ползите от кърменето за здравето на майките – продължителното кърмене доказано предпазва от рак на гърдата, рак на яйчниците, автоимунни заболявания като диабет и не на последно място – от депресия. В един период, в който жената преживява значителни физически и психически промени, последното не бива да бъде пренебрегвано. Тя се чувства неуверена в ролята си на млада майка, изтощена и преуморена, чувства се неуверена и в ролята си на жена – тялото й е променено, хормоните й са „разбишкани“, често не е в състояние да изпълнява обичайните си задължения, а и сексуалността й търпи промени. Ако освен с всичко това, й се налага да се справя и с професионални предизвикателства, рискът от депресия става значителен. При кърмене се повишават нивата на хормона окситоцин, който спомага за добро настроение 🙂

В заключение искам да кажа, че не смятам за полезен ход от обществена гледна точка младите майки да бъдат насърчавани да се върнат на работа възможно най-скоро. В дългосрочен план това ще доведе до повече негативи, отколкото позитиви за всички. Всички носим отговорността да бъдем добри професионалисти, но тези от нас, които избират да станат родители, имат задължението да бъдат добри родители – не на второ място! Вероятността едно здраво, задоволено и щастливо дете да стане болен, незадоволен, нещастен, комплексиран възрастен, чийто негативи ще поеме именно обществото, е много малка.

Що се отнася до равноправието – нека да се отнасяме малко по-диференцирано към понятията. В крайна сметка никой не спира майките да се върнат на работа наравно с мъжете, когато пожелаят 😉 НО тези, които не го правят, в никакъв случай не са по-малко „полезни и приятни“ хора. Те просто имат право на избор. Нека това да остане така.

Apropos, вярвам, че преживяването да станеш родител те прави по-добър човек – по-състрадателен, по-емпатичен, по-малко егоист, по-отговорен, по-щастлив… от това също печелят всички.

Дума на годината: fulfillment

Думата на 2007 беше exploration. Експлорвах, експлорвах и накрая двете чертички, които сами по себе си предопределиха думата на 2008.

Вчера четох за северен възел в Лъв, which happens to be my case, и разбрах, че е крайно време да се науча да случвам живота си.

Качества, които трябва да развивате:

• Индивидуалност • Желание да бъдете в центъра на вниманието • Следване повелите на сърцето • Развиване на волята • Ентусиазъм • Самоувереност • Поемане на риск • Сближаване с „детето“ у другите • Радост от живота, забавления • Приемане на живота като игра • Вяра, че можете да постигнете всичко
Качества, от които трябва да се освободите:

• Желанието да бъдете като другите, за да ви харесват • Стремеж към избягване на емоциите • Равнодушие • Очакване другите да ви подтикнат към действие • Пренебрегване на онова, което наистина се случва • Желание да се сдобиете с още информация, преди да предприемете действия • Прекалена мечтателност • Стремеж да избягвате споровете

♦ ♦ ♦ ♦ ♦

Ахилесова пета/Капанът, който да избягвате/Истината, която трябва да приемете
Хората, родени със северен лунен възел в Лъв, трябва да осъзнаят, че тяхната ахилесовата пета е в необходимостта да чувстват, че хората от тяхната среда ги приемат. („Ако само мога да бъда в синхрон с живота и да не се различавам от другите, хората около мен неизменно ще ме подкрепят и това ще ме направи щастлив.“). Но подобно мислене е бездънна пропаст: техните приятели никога няма да им окажат достатъчно подкрепа, за да изпъкнат като индивидуалности и да се възползват от вълнуващите възможности, които животът предлага. Те трябва да станат най-добри приятели на себе си и да имат кураж да се движат в посоката, която ще им донесе щастие.
Капанът, който трябва да избягват, е да не се поддават на склонността си непрекъснатото да търсят информация. („Ако само знаех достатъчно, щях да се чувствам уверен и щях да предприема съзидателни действия.“). Те никога не смятат, че са достатъчно информирани, за да предприемат успешни активни действия, така че продължават да се движат с групата и да чакат щастието да ги открие. Истината, която трябва да осъзнаят, е, че в определени моменти трябва да поемат риск и да започнат да изграждат собственото си щастие. След като веднъж са започнали да действат и да коват съдбата си, знанията, от които се нуждаят, за да успеят, ще дойдат при тях без усилия. – „Астрология на душата“, Жан Спилър, изд. „Аратрон“
Звучи гот, нали? 🙂 Всъщност там пише, че трябва да му отпусна края и вместо да се тръшкам, че това, което искам, е твърде далече от реалността и изглежда непостижимо, просто да dream big. Което г/д казват и тук:

Истината е, че аз (и вероятно не съм единствена) много лесно затъвам в плаващите пясъци на негативните послания. Просто така сме кондиционирани. Дори сме склонни да вярваме, че животът нещо ни е нарочил и ние сме безсилни да променим хода на нещата. Е, писна ми. Вярно е, че звучи малко too good (and easy) to be true, но така или иначе нямам нищо за губене. Дори ще си направя vision board. Ще престана тайничко да вярвам, че да живееш добре е едва ли не срамно, а добрите хора са по дефиниция бедни (или бедните са по дефиниция добри). Ще престана да се оправдавам за изборите и любовите си. Ще престана да живея в чанти и кашони в ума си и ще поискам дом за нас тримата. Защото тази ситуация е пълна с потенциал за нещо много по-добро. Какво от това, че звучи невероятно.

Затова думата на 2009 е fulfillment. Сбъдване. Kick ass. Dream big.

Just watch me.

Blog Action Day 2008: Бедност

Темата на Blog Action Day за тази година беше бедността. Аз сварвам да попиша има-няма седмица по-късно, но така е в нашата къща these days, и чиниите стоят неизмити от онзи ден. Чувствам се щастлива, ако съм успяла да си тегля душ и да си измия зъбите поне веднъж на ден…

Мернах хубави публикации по темета при размисли и Lyd. Може да се пише за бедността от милион и сто (предимно теоретични) гледни точки, от гледна точка на социологията, културологията, народопсихологията, благотворителността и т.н. За мен „бедност“ е понятие, което се отнася до гладуващи деца без обувки и покрив над главата. Локалната му разновидност се нарича беднотия. Беднотията е принизяващо духа състояние, което прави хората първо тъжни, а после все по-празни, докато станат кухи като орехи отпреди няколко години… само черупка… Беднотията е най-силна там, където липсва образование, любопитство, мотивация и цари апатия и безсилие. Антидот на беднотията е образованието, после въображението, после сила на волята, високият хоризонт. Само че нещата не винаги се нареждат, дори при благоприятни предпоставки. И невинаги бедният е „виновен“ за ситуацията си. Невинаги е мързелив, необразован кон с капаци. Понякога беднотията застига иначе качествените хора в кофти момент. Както ни застига грип през студения сезон, когато имунната система е отслабена и сме предразположени. Понякога е следствие на момент на невнимание или недобре обмислен избор, а понякога – на липса на алтернатива.

Предполагам, че има хора, обречени на това да бъдат бедни, които по една или друга причина не са получили достатъчно (най-вече духовен и интелектуален, и не толкова финансов) ресурс, за да устроят живота си по начин, достоен за живеене… За останалите, попаднали в тази категория по-скоро по ирония на съдбата, беднотията е в началото и края на един порочен кръг.

Хроничното безпаричие води до социална изолация. Неусетно ставате жертва на схващането, че беднотията е порок и вие сте „виновни“ за ситуацията си, което ви прави неугледни и кофти компания. Преставате да се виждате с приятелите си, защото се срамувате и развивате комплекс за малоценност. Не искате да ви съжаляват и не искате да се подлагате на изпитанието да сравнявате нагледно стандарта си на живот с техния, защото е депресиращо. А вие и без това вече сте достатъчно потиснати. Не им се обаждате. Няма какво да им кажете. Пък и не върви да се оплаквате, защото ги поставяте в неудобното положение те да започнат да се чувстват виновни, че живеят по-добре от вас. Скоро и те престават да ви търсят, защото се чувстват неловко с вас. Разликата в стандарта е прекалено драстична и не може да бъде преодоляна. Не можете да си позволите сметката в заведението, в което те обичат да вечерят, нямате кола и живеете в краен квартал, където наемите са ниски, а таксито до „центъра“, където се случва животът – скъпо. Въпреки че приятелите ви са свежари и готини хора, а вашето образование и интелект ви позволяват да водите интересни разговори и да бъдете привлекеталени събеседници, в един момент нещата винаги опират до битовизъм. Кой какъв ЕлСиДи телевизор си купил, кой къде и с кого ще ходи на почивка… Вие се чудите откъде да спестите за пералня, за да не пере жена ви на ръка, а за почивка можете само да мечтаете… Абе, и на тях им е неудобно, и на вас. Отдалечавате се. Те не знаят как да прикрият съжалението си, вие не знаете как да потушите искрицата завист. Това не са добри предпоставки за приятелство. И не ми казвайте, че подобно „приятелство“ така или иначе не е било стойностно in the first place. Идеализмът е за тийнейджърите. В живия живот нещата далеч не са толкова еднозначни. Поставете са на тяхно място. Можете да помогнете веднъж, два, пет пъти. Можете да дадете пари назаем и дори да забравите да си ги потърсите обратно. Но когато това не е достатъчно и кризата се задълбочава, в един момент се стига до гореописания порочен кръг. Купоните по разни тавани с китара и бутилка бира, която се предава от ръка на ръка, с една кутия цигари са за студентите, за които бедността е романтично понятие. Само че хората рано или късно престават да бъдат студенти, изморяват се и започват да се стремят към удобство. Общността загърбва онези, които изостават. Не може да ги чака.

Социалната изолация води до депресия, чувство за провал и намалява капацитета ни да се вписваме в обществото по начин, който би ни помогнал да си стъпим на краката. Не можем да общуваме, значи не можем да убедим никого в това, че притежаваме ценни умения и качества. Излъчваме точно обратното – че сме лузъри. Ако пък сме успели да запазим излъчването си на интересни и качествени хора, просто сме възпрепятствани да бъдем там, където нещата се случват – защото социалният живот изисква да сме подобаващо облечени, обути, да изглеждаме привлекателно. The law of attraction. Депресията и чувството за провал ни карат да се съмняваме в себе си, убиват мотивацията ни и потискат желанието ни да променим нещо. Губим перспектива, можем да мислим само до следващата сметка за ток, а понякога и само за това какво ще сложим на масата утре. Ако имаме деца и те стават свидетели на всичко това, дори да се стремим да им осигурим образование и перспектива, в тях се загнездва чувство на недоверие към живота и плашеща несигурност. Което с голям процент вероятност ще доведе до възпроизвеждане на ситуацията.

Беднотията води до липса на възможност за избор. Принудени сме да отиграваме ниски топки и да се задоволяваме с ниско качество на ниска цена. Ниското качество от своя страна си личи отдалече и даже нямаме възможност да заблудим „противника“, че не сме бедни. И понеже за бедността върлува предразсъдъкът, че напада мързеливите и нискоинтелигентните/необразованите – кръгът се затваря. Хората все пак посрещат по дрехите…

Беднотията води до несвобода и зависимост. Най-вече от „благодетели“. Last time I checked, хората не бяха алтруисти и способността им за емпатия и състрадание беше доста слабо развита. Помощта обикновено е натоварена с някакви очаквания към този, който я получава, дори тези очаквания да нямат материално, а по-скоро морално измерение. Донякъде ставеме „собственост“ на благодетелите си. Донякъде се накърнява правото ни на мнение и на свободен избор, отново. Защото смятаме, че сме им длъжни или защото те смятат така. Май е по-добре да си стоим вкъщи и да не ни помагат…

Беднотията води до стесняване на хоризонта и духовна нищета. Ставаме прекалено тревожни, за да можем пълноценно да подхранваме естествената си любознателност, стремеж към промяна, нуждата си от естетика. Не можем да си позволим да се заобикаляме с красота, изкуството е лукс. Дори да обичаме да четем, сърцето ни се свива, когато влезем в книжарница, затова ги заобикаляме. Нямаме време, а нямаме и свободна оперативна памет, защото сме заети да работим за сметките и заемите. Ако имаме 20 лв., ще се запишем в библиотека, но дали няма да им намерим по-належащо приложение на тези 20 лв.? И ако спим 5 часа на денонощие, дали ще можеми да осмислим извисяващите духа послания на високата литература/изкуство…

Ето това е локалната (разбирай, българска) версия на бедността и за съжаление тя е повсевместна. И макар да се корени често в невежество и апатия, това съвсем невинаги е така. Живяла съм и съм учила в две чужди държави, завършила съм медицина, владея отлично три чужди езика, никога не съм се скатавала от гражданска отговорност, не ми липсва инициативност. Но гореописаният порочен кръг не ми е чужд. Случва се да ядем палачинки, не защото искаме да се поглезим в неделя сутрин, а защото единственото, което има у дома, е брашно, яйца и мляко. Понякога се тревожа да не ми спре кърмата, защото не знам дали бихме могли да си позволим адаптираното мляко. Гледам дъщеря си с памучни пелени поради изцяло екологични здравословни съображения и убеждения, но истината е, че не бихме могли да си позволим памперсите ениуей. Купихме й количка втора ръка, която тя така или иначе не ползва, защото предпочита слинга, но се заглеждам по количките на майките в Бизнеспарка, за които знам, че струват колкото хубава кола на старо. И понякога се потискам от това. Разбира се, това е израз единствено на собствения ми провинциален комплекс (нищо, че не съм от провинцията ;)). И ми става гадно, защото се шокирам от подобни прояви на дребна еснафщина у себе си. Някакси не ми отиват. Започвам да преосмислям избора си да живея в България, защото нещата, които умея добре, не се ценят и се заплащат зле, което ме поставя в нелепата ситуация да бъда висококвалифицирана, високообразована и бедна. С П. нещата стоят по същия начин. А аз не желая великолепната ми дъщеря да израсне с недоверие в собствените си способности и усещане за базисна несигурност, което ще я осакати морално и духовно, ще й подреже крилете и ще й сниши тавана… Искам да знае, че елементарните неща са наистина елементарни и й се полагат по подразбиране, а за останалите сама е отговорна. Искам да й осигуря ресурс и възможност да избира, а тя да прави с тях, каквото намери за добре. Искам да й спестя битовата затормозеност, от която страдам аз самата, за да може пълноценно да се отдаде на себепознание и себеусъвършенстване. Искам да й предложа качество, а не чалга и пластмаса. Искам да й изградя критерий и възможност за сравнение. Искам да се обгражда с красота, защото красотата прави човека благороден… Колкото до мен самата, искам да се развивам и реализирам и материалното е само част от проблема. Вероятно, ако съм склонна на компромис, бих могла да си реша проблема относително лесно. Засега всеки компромис ми се е струвал неприемлив, обаче. Изводът е, че ако не се промени нещо много скоро, България ни губи нас тримата като „човешки материал“. С приятелите си мога да съм близка и отдалече – вероятно по-близка, отколкото ако живея в същия град, но не смея да им се обадя, защото съм потисната и нямам възможност да си платя обяда.

==============================================

Не ми беше лесно да го напиша това, някакси твърде разголващо е, a и темата за имането и нямането винаги ми е била табу. Обаче трябваше да го напиша, за да престана да го мисля. И може би да си насоча енергията към нещо по-смислено, продуктивно… и ведро… 🙂

приложен будизъм през погледа на дъщеря ми

тъмното
поглъща света
и той
сякаш никога не е бил

утрото е
без спомен за минало

дъщеря ми се усмихва
на прозореца
по развиделяване

и възторжено обсъжда нещо (навярно банално) с небето

„еу ооо-о-о“

иска ми се и аз да го можех

всяка сутрин
чисто нов живот

The Business of Being Born in BG

Имам чувството, че трябва да напиша нещо за „избора“ си да родя със секцио, преди да ме емнала въртележката, че после може и мерак да нямам. Понеже екшънът се вихри ето тука, ще копирам диалозите, в които обяснявам мотивацията си. Надявам се, че другите участници нямат против да бъдат цитирани в блога ми – в противен случай да ми се обадят.

***
… никого няма да тръгна да разубеждавам в избора му, особено след като аз самата, макар и с огромно нежелание и съжаление, съм преценила, че в тази държава не желая да поема риска да родя по естествен механизъм. Както в друг момент и в друга държава, живот и здраве, не бих избрала да родя със секцио…

… Но честно казано, мен ме очаква секцио след има-няма седмица и това хич не ме изпълва с ентусиазъм Нито ме е страх от операцията, нито от упойката, нито че щяло да боли (има си начини и след секцио да не боли особено), просто имам чувството, че това не е най-добрият начин да посрещна детето си в света… че ще лиша и двете ни от естествения процес на раждането/прехода, който е колкото физически, толкова и духовен. А в живота периодите на преход са много важни и първият, който поставя основата на всички останали, е именно раждането. Така или иначе, съзнателно съм взела решение за секцио и не се тръшкам, но ми е малко мъчно…
Освен това съм от майките, които вероятно никога няма да кажат с чиста съвест „аз родих“, а винаги ще казвам „роди се“… просто моя си нагласа…

бъръло-бъръло: Ха, това беше и мой основен мотив (и други, де),но не посмях да го напиша в прав текст. Би ли споделила, моля те, като човек работещ в сферата на здравеопазването в България (Нали така беше?) защо стигно до това решение?

simplyaven: като става дума за духовно, на мен нагласата ти ми звучи зле за бебето. аз съм убедена, че майката предава емоциите си на детето и емоция от типа „не те исках точно по този начин, не си го представях така, не ми се искаше така да стане“ е кофти за посрещане. просто мое мнение. аз се настроих супер положително и си посрещнах детето, както бих го посрещнала и щъркел да ми го беше донесъл – с радост. и малко не разбирам защо ще вземеш съзнателно решение, което те кара да ти е мъчно, но може би аз не съм наясно. съзнателно си взела решение да лишиш и двете ви от въпросните важни преходи, а какъв е смисълът ако гледаш назад със съжаление? при всички случаи мисля, че бебето трябва да усеща, че всичко е наред и е очаквано с желание и точно по този начин, какъвто и да е той.

@ бъръло-бъръло: Ами… питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори „не“. Присъствала съм на достатъчно нормални раждания и секции в „Шарите“, Берлин, за да съм си създала относително обективна представа как действа германският лекар в различни (вкл. спешни) ситуации. Карала съм стажове по АГ, асистирала съм на секции, присъствала съм на нормални раждания в „родилни къщи“, водени само от акушерки. Секцио „по желание“ не съм видяла, а индикациите за секцио по медицински причини са изключително строги и описани в съответните документи/стандарти, които се актуализират периодично. Лекарите и акушерките освен методите на традиционната медицина, владеят и алтернативни методи за обезболяване, предлага се раждане във вода. Никога, дори при жени със сериозни очни или други придружаващи заболявания, не съм виждала „скачане по корем“, окситоцин се прилага изключително пестеливо при реален застой на родовата дейност, а не „за ускоряване“ (никой не смята, че е необходимо да се ускорява един естествен процес), простагландин за индукция съм видяла веднъж при жена, преносила 10 дни след термин. Никога не съм видяла родилка с контракции, вързана за апарат за тонове по-дълго от 5 до 7 минути или принудена да лежи по гръб и да си чака разкритието. За сметка на това съм виждала родилки с контракции в кафето, на двора, по коридорите. Задължително придружени от бащата на детето. Виждала съм жени да раждат пражи, седнали, на четири крака и медицински персонал, който ще легне на земята, за да хване бебето, ако трябва. Никога не съм виждала част от екипа да заплашва или да си изкарва лошото настроение/домашните грижи/просто кофти характера на родилка. Никога не съм виждала да се провежда медицинска интервенция, без тя предварително да е обяснена – особено в някои квартали на Берлин има пациентки с турски, арабски и друг произход, които не говорят езика – в такъв случай се прибягва до услугите на преводач, назначен специално за тези цели от болницата. И това е само в случаите, че бременността и раждането протичат относително нормално – нали си представяш колко в пъти повече грижи и усилия се полагат за рисковите бременности и раждане. Никога не съм виждала жена да си поиска секцио, защото се страхува да роди нормално или няма доверие на болничния персонал. За тях секциото е операция, а хората ги оперират, когато има някакъв проблем. Останалите раждат и си отиват у дома след 6/12/24/48 часа.

Аз се прибрах в България, защото това беше желанието ми, без нереалистични или завишени очаквания. Това означава, че трябва да си нося последствията от избора, това включва и начина, по който ще родя детето си. Защото съм стажувала и в българско АГ – мисля, че след всичко гореописано всеки може да си направи паралелите и да открие деветте разлики, без на мен да ми се налага да ги изброявам. (Но пък ако някой настоява – ще ги изброя.) Та по тази причина просто се сътрахувам за зрението си и за психическото си състояние и не бих рискувала да родя по естествен механизъм на родна почва. От известна гледна точка секциото ми се струва „по-малкото зло“. Което не значи, че ме кефи Но пък означава, че ще работя с всички сили, за да се промени ситуацията така, че едно второ дете живот и здраве да го родя нормално или да го родя другаде…

@ simplyaven: Ние с бебето сме се разбрали Няма идеални неща в този живот и „не те исках“ не бих си помислила за нищо на света, независимо от начина. Ама пък не виждам смисъл да изкривявам реалността. Гледам супер спокойно и трезво на всичко, което ни предстои – просто по-скоро дължа едно извинение и обяснение на бебето защо постъпвам така, но и това вече съм го свършила. Не мисля, че има еднозначни и еднопластови емоции, не мисля, че е нормално да има; според мен е нормално човек да изпитва и противоречиви чувства, стига в центъра си да е сигурен, че това е по-правилното решение, независимо дали му харесва или не. Колкото до пропуснатия rite of passage, тези неща се наваксват, стига да си наясно, че са били пропуснати и да положиш съответните усилия.

simplyaven: браво на теб. за мен същественото е, че:
реално ти ще раждаш секцио по желание, при все че в подписа ти седи сайт за естественото;
участваш активно в дискусии за всичко природно и натурално;
имала си възможност да последваш тези си принципи, раждайки най-най-естествено навън;
и въпреки всичко, въпреки, че очните проблеми не са показание за секцио, ти се връщаш в България, където имаш възможност да избереш секцио по желание.

на мен това ми звучи демагогски, след всичкото овикване на родилите секцио по желание в този форум. и фактът, че си медицинско лице и избираш този вариант, на мен лично ми говори много. разбира се, аз съм мнителна и не се вълнувам от някакви неясни страхове. ако човек е принципен във възгледите си, той живее спрямо тях. а най-лесно е да се обясним с противоречивата си природа. туй-то, просто разсъждения, защото много загрубя тона към родилите секцио по желание (аз не съм от тях, за протокола).

от друга страна много се радвам на постовете ти и искрено се надявам да повлияят в положителна насока на тълпата, която да спре да хвърля камъни и да види, че и тези, които са можели да родят вагинално „на запад“, с всичките му техники и радости, и те ще раждат секцио в България.

„питала съм изрично професор по АГ в Германия дали очните заболявания са индикация за секцио и той изрично ми отговори „не“ – аз оставам с впечатлението, че това се отнася до твоите очи, ако не – грешката е моя, но и ти не си пояснила. тук като цяло не са показание за секцио въпросните заболявания. и както вече написах, от твоята история се надявам единствено да произлезе повече толерантност и по-малко биене на тъпана „назад към природата на всяка цена“.

@ simplyaven: Питала съм професора, който ми водеше лекциите по АГ през 2003 година. Питала съм принципно, защото в България от малка са ми повтаряли всички очни лекари, че не бива да раждам нормално. В Германия това не е индикация; за сметка на това в Швейцария е. Също така и по немски форуми съм срещала майки с моите проблеми, на които им е препоръчано раждане със секцио от германски колеги – не е толкова еднозначно, но аз по принцип съм убедена, че е възможно да се роди нормално (при съответните грижи, персонал, обстоятелства), без да се увреди допълнително зрението.
Върнала съм се в България през май 2005 година, за да бъда с човека, когото обичам и да живея в държавата, която обичам. настоящето бебе датира от декември 2007 година Не е толкова просто да си вдигнеш багажа и да идеш да родиш някъде другаде, когато това струва пари, а получаваш 450 лв. лекарска заплата
Реално аз ще раждам секцио по медицински причини (защото в България -9 диоптъра, 3 цилиндъра и гранично високо очно налягане е индикация за секцио – досега не срещнах лекар, който да каже няма проблем, мойто момиче, ще си родиш бебето без проблем и ще продължиш да виждаш след това, аз поемам тази отговорност).
Да, аз съм медицинско лице, нагледала съм се на кофти практики и лошо отношение в български родилни отделения и желая да си спестя експириънса на евентуалното секцио по спешност с всички екстри. Разбира се, мога да се запъна и да родя неасистирано у дома, но при най-близката болница на около час в тежък трафик – не смея.

Ти разсъждаваш върху моя живот, моите принципи и моя избор, а аз просто живея в тази реалност… Туйто

The Business of Being Born